— Не знаех.
Поклати глава.
— И все пак беше жесток номер — спря, по лицето ѝ премина болка. Затвори очи и пое дъх, а после каза: — Готов ли си?
— Хъмвитата?
— Май по-добра възможност нямаме. Дръж се близо до пламъците за прикритие.
С пламъци или не и десет метра нямаше да изминат, когато виралите ще ги забележат. А като погледна крака на Алиша, разбра, че тя изобщо няма да може да върви. Имаха само ножовете си и гранатите в колана на Алиша. Но Ейми и останалите сигурно все още бяха някъде тук. Поне трябваше да опитат.
Тя измъкна две гранати и ги постави в ръцете му.
— Не забравяй сделката ни — каза тя.
Говореше за обещанието му да я убие, ако се стигне до там. Отговорът дойде толкова лесно, че го изненада.
— И ти мен. Не искам да съм един от тях.
Алиша кимна. Издърпала запалката на извадената граната, готова да я метне.
— Искам да го кажа преди да се стигне до там, радвам се, че си ти.
— Аз също.
Избърса очи с ръката си.
— Мамка му, Питър, за втори път ме виждаш да рева. Не казвай на никого, на никого.
— Няма, обещавам.
Силен блясък изпълни очите му. За миг помисли, че по някаква причина се е взривила граната — ето, това беше смъртта: светлина и тишина. Тогава чу бучене на двигател и разбра, че светлината идва от кола, която се приближава към тях.
— Влизайте — избоботи глас. — Влизайте в камиона!
Замръзнаха.
Очите на Алиша се разшириха, в ръцете държеше граната с издърпана запалка.
— Рояци те завлекли, какво да правя с това?
— Хвърли я!
Метна я над колата. Питър я дръпна към земята, когато граната избухна. Светлините се приближаваха. Втурнаха се непохватно. Питър, обвил ръка около кръста ѝ, придържаше Алиша. От тъмнината тежко приближаваше четвъртита кола с огромно дуло, набиваше се в очи като несвястна усмивка, с омотано в тел предно стъкло. На покрива се издигаше някакво оръжие, а зад него стоеше фигура. Докато Питър гледаше, оръжието живна и стреля с огнен пламък над главите им.
Паднаха на земята. Питър усети пареща топлина отзад на тила.
— Продължавайте! — избоботи отново гласът, чак тогава Питър осъзна, че звукът е увеличен, идваше от рупор върху кабината на камиона.
— Вдигайте си задника!
— И кой от двама ни по точно? — ревна Алиша с долепено до земята тяло. — И с двама ни наведнъж не става!
Камионът спря на няколко метра от главите им. Питър вдигна Алиша, когато силуетът на покрива им спусна стълба. Тежка метална маска скриваше лицето му. Тялото му беше покрито с дебели пластини. Оръжие с къса цев в кожен кобур висеше до крака му. Отстрани на камиона пишеше ИЗПРАВИТЕЛЕН ОТДЕЛ НЕВАДА.
— Отзад! Бързо!
Женски глас.
— Осмина сме! — извика Питър. — Приятелите ни все още са там!
Жената обаче или не го чу, или пък го чу, но не му обърна внимание. Заблъска ги към задната част на камиона, движенията ѝ бяха изненадващо пъргави предвид тежката ѝ броня. Завъртя ръчка и отвори вратата.
— Лиш! Влизай!
Говореше Кейлъб. Всички бяха там, налягали на пода в тъмната кабина. Питър и Алиша се качиха, вратата тракна, затвори се зад тях и те потънаха в мрака.
Камионът се залюля и потегли.
Четирийсет и шест
Тази ужасна жена. Тази ужасна дебела жена в кухнята, отпуснатите ѝ обли форми, които преливаха от стола ѝ като нещо, което се топи. Задушната, спарена жега в стаята и привкусът на нейния дим в носа и устата му, миризмата на тялото ѝ, потта и пълните с трохи гънки на диплещата ѝ се плът. Димът се виеше около нея, излиташе от устните ѝ, докато тя пушеше, сякаш думите придобиваха устойчива форма във въздуха, а неговото съзнание му повтаряше: Събуди се. Спиш и сънуваш. Събуди се, Тео. Но притегателната сила на съня беше твърде силна, колкото повече се съпротивяваше, толкова повече потъваше в него. Все едно съзнанието му беше кладенец, а той падаше, падаше в мрака на своето съзнание.
Ти к’во гле’аш? А? Боклук непотребен. Жената го гледаше и му се присмиваше. Момчето не е просто нямо. Казвам ти, то е втрещяващо нямо.
Стресна се и се събуди, изтръгнат от съня в студената действителност на килията си. Кожата му блестеше от воняща пот. Потта от неговия кошмар, който вече не си спомняше. Помнеше само усещането от него, като тъмно петно върху съзнанието си.
Стана от леглото си и се дотътри до дупката. Положи усилия да я уцели, заслушан в плисъка на урината долу. Започваше да очаква с нетърпение този звук, очакваше го така, както би очаквал посещение от приятел. Очакваше какво предстои да се случи. Очакваше някой да каже нещо, да му каже защо е тук и какво искат. Да му кажат защо не е мъртъв. През изминалите дни стигна до извода, че очаква болката. Вратата щеше да се отвори и да влязат хора, тогава щеше да започне болката. Но стъпките от ботушите идваха и отминаваха — можеше да види тътрещи се в тях крака през пролуката на вратата — донасяха му храна и взимаха празните купи, без да кажат нищо. Думкаше по вратата, дебела студена метална плоча, непрестанно. Какво искате от мен, какво искате от мен? Но питанията му оставаха без отговор.