— Майкъл? Майкъл чуваш ли ме?
До неговото легло седеше жена — помисли си, че е жена — с тъмна къса коса, като на мъж, гладко чело и лице и малки, тънки устни. Гледаше към него с очевидно голяма тревога. Майкъл почувства, че вече май я е виждал и толкова. Широк оранжев костюм обвиваше стройната ѝ фигура и като всичко при нея изглеждаше смътно познато. Зад нея имаше някакъв екран, който ограничаваше полезрението му.
— Как се чувстваш?
Опита се да говори, но думите угасваха в гърлото му. Жената повдигна пластмасова чаша от масата до главата му и постави сламка на устните му: вода, чиста и студена, с доловим метален привкус.
— Така. Пий на малки глътки.
Пи дълго. Какъв прекрасен и удивителен вкус имаше водата. Приключи и тя върна чашата на масата.
— Температурата ти спадна. Сигурна съм, че искаш да видиш приятелите си.
Езикът му беше натежал и тромав в устата му.
— Къде съм?
Тя се усмихна.
— Защо да не ти разкажат те?
Жената изчезна зад екрана и го остави сам. Коя беше тя? Какво беше това място? Чувстваше се така, сякаш е спал с дни, съзнанието му се носеше в поток от странни сънища. Опита се да си ги припомни. Някаква дебела жена. Дебела жена, която издишаше дим.
Мислите му бяха прекъснати от гласове и стъпки. Питър се показа до леглото му. На лицето му засия усмивка.
— Виж ти, кой е буден! Как си?
— Какво… стана? — програчи Майкъл.
Питър седна до леглото на Майкъл. Отново напълни чашата и подържа сламката на устните на Майкъл.
— Май не си спомняш. Получи топлинен удар. Припадна в камиона — кимна към жената, която стоеше отстрани и мълчаливо наблюдаваше. — Вече си видял Били, предполагам. Съжалявам, че не съм бил тук, когато си се събудил. Всички се редувахме — приведе се. — Майкъл, трябва да видиш това място. Изумително е.
Това място, помисли си Майкъл. Къде се намираше? Погледна към жената, която ведро се усмихваше. Изведнъж споменът се сглоби в паметта му. Жената от камиона.
Трепна, изби чашата от ръката на Питър и водата се разля по него.
— Рояци, Майкъл.
— Какво има?
— Тя се опита да ни убие!
— Малко преувеличаваш, не мислиш ли? — погледна към жената и се засмя, сякаш между тях имаше някаква шега. — Майкъл, Били ни спаси. Не помниш ли?
Имаше нещо смущаващо във веселието на Питър, помисли си Майкъл. Това безгрижие никак не се връзваше с фактите. Явно беше много болен, може дори вече да е умрял.
— Ами крака на Лиш? Тя добре ли е?
Питър разсея тази тревога.
— Добре е, всички са добре. Чакат ти да се възстановиш. — Питър се приведе отново към него. — Наричат го Раят, Майкъл. Всъщност е стар затвор. Това е мястото, на което се намираш сега, лечебницата.
— Затвор. Като място за арести?
— Подобно. Всъщност вече не използват затвора. Трябва да видиш мащаба на операцията им. Почти триста Бродници. Макар че сега май ние се оказваме Бродници. И знаеш ли кое е най-хубавото, Майкъл? Приготви се. Няма пушеци.
Говореше безсмислици.
— Какви ги говориш, Питър?
Питър сви рамене озадачено, все едно въпросът не си заслужаваше притеснението.
— Не знам. Просто няма. Слушай — продължи той, — когато се изправиш на крака, сам ще го видиш. Трябва да видиш колко голямо е стадото. Истинско стадо от едър добитък — усмихваше се глуповато към Майкъл. — Какво ще кажеш? Можеш ли да седнеш?
Не можеше, но нещо в тона на Питър го наведе на мисълта, че поне може да опита. Майкъл се понадигна на лакти. Стаята започна да се накланя. Мозъкът му болезнено избухна в черепа му. Падна отново на леглото.
— Боже. Как боли.
— Добре, добре. Не бързай. Били казва, че главоболието е в реда на нещата след подобен удар. Много бързо ще се възстановиш.
— Получил съм удар, така ли?
— Ти наистина не си спомняш, а?
— Така се оказва — Майкъл дишаше съсредоточено, опитваше се да се успокои. — Колко време съм бил в безсъзнание?
— Днес да броим ли? Три дни — Питър погледна жената. — Не, сложи ги четири.
— Четири дни?
Питър сви рамене.
— Съжалявам, че изпусна веселбата. Но добрата новина е, че се възстановяваш. Да се съсредоточим над тази мисъл.
Майкъл усети как гневът надделява у него.
— Веселба ли? Питър, какво ти е? Намираме се някъде си. Нямаме никакво оръжие. Тази жена се опита да ни изтрепе. А ти ми разправяш, че всичко е приказно.
Отварянето на вратата прекъсна разговорът им. Чу се весел смях. Алиша с патерици заобиколи екрана. След нея вървеше мъж, когото Майкъл не разпозна — свирепи сини очи, брадичка, като издялана от камък. Майкъл или халюцинираше, или двамата играеха на някаква игра като Малките?