— Вероятно.
— Ами останалите? Сара и червенокосата, Лиш?
Въпросите били толкова чудати, толкова неочаквани, че Питър се подвоумил, несигурен какво трябва да каже или да премълчи. Но Олсън го гледал настойчиво, трябвало все някак да му отговори.
— Сигурно.
Отговорът изглежда го удовлетворил. С отсечено кимване Олсън заключил:
— Чудесно.
Женски, отново си помислил Питър. Олсън сякаш говорел за добитък. Имал смътното чувство, че се е разприказвал, че е бил манипулиран да издаде някаква решаваща информация. Застаналата до баща си Майра наблюдавала тълпата, която се движела. Питър си дал сметка, че не е казала и дума.
Всички започнали да се събират около масите. Силните гласове се понижили до тих шепот, докато се раздавала храната — купи със задушено, сипвано с черпаци от гигантски съдове, подноси с хляб, гърнета с масло и кани с мляко. Докато Питър оглеждал сцената, всички говорели и си подавали съдове, хранели се, някои помагали на децата, жените с бебета ги подрусвали в скутовете си или ги кърмели с открити гърди, помислил си, че вижда нещо повече от група оцелели, виждал семейство. За пръв път, откакто напуснали Колонията, усетил тъга по дома и се запитал дали пък подозрителността му не е напразна. Може пък тук наистина да са в безопасност.
И въпреки това имало нещо не както трябва, усещал го. Множеството било непълно, липсвало нещо. Не знаел каква е липсващата брънка, само долавял, че отсъствието ѝ го тормози в периферията на съзнанието му и колкото по-дълго гледал, толкова по-остро усещал тази липса. Алиша и Ейми, видял той, били с Джуд, който ги настанявал. Прав в кожените си ботуши — почти всички били боси, — човекът направо се извисявал над тях. Питър наблюдавал как Джуд се привежда към Алиша, докоснал я по ръката и бързо заговорил в ухото ѝ, тя се разсмяла.
Мислите му били прекъснати, когато Олсън поставил ръка на рамото на Питър.
— Надявам се, че сте избрали да останете при нас — казал той. — Всички се надяваме. Обединението крие сила.
— Трябва да го обсъдим — уклончиво отвърнал Питър.
— Разбира се — съгласил се Олсън без да отмества ръката си. — Никой не бърза. Имате колкото време ви е необходимо.
Четирийсет и девет
Просто беше. Нямаше момчета.
Или почти нямаше момчета. Алиса и Холис твърдяха, че са видели две. Но когато Питър ги поразпита по-внимателно, двамата трябваше да признаят, че не могат да го твърдят със сигурност. С тези къси коси при всички Малки, не беше лесно да се каже, а и изобщо не бяха видели по-големи деца.
Следобеда на четвъртия ден Майкъл най-накрая се събудил. Петимата се събраха в по-голямата от двете бараки. Маусами и Ейми бяха в съседната стая. Питър и Холис тъкмо се върнали от пътуване из полетата с Олсън. Истинската цел на пътуването била отново да огледат периметъра, защото бяха решили да тръгнат веднага, щом Майкъл е в състояние да пътува. Пред Олсън въпросът не се повдигаше. Питър трябваше да признае, че човекът му допада и не можеше да открие явна причина да не му се доверява, прекалено много неща около Рая не се връзваха, а събитията от изминалата нощ заситиха съмненията на Питър към замислите на Олсън. Олсън държа приветствена реч пред останалите, но с напредването на нощта кухата сърдечност на тълпата започна да се струва на Питър тягостна и притеснителна. Имаше някаква насъщна прилика между всички. На сутринта Питър разбра, че не може да си припомни отчетливо никого. Всички лица и гласове се сливаха в съзнанието му. Нито един човек, осъзна той, не го беше попитал за Колонията или как са живели там — факт, който колкото повече обмисляше, толкова по-странен му се виждаше. Не беше ли най-естественото нещо да се прояви любопитство към друго селище? Да го разпитват за пътуването и какво са видели? Сякаш Питър и другите са се материализирали от нищото. Всички само бяха повтаряли имената им.
Трябваше да откраднат кола, по този въпрос спор нямаше. Горивото беше следващият проблем. Можеха да тръгнат по влаковите релси на юг, за да търсят депото с гориво, или пък ако имат достатъчно, да карат на юг към Лас Вегас до летището преди да се отправят отново на север по магистрала 15. Вероятно щяха да ги преследват. Питър се съмняваше, че Олсън ще даде един от вановете си без бой. За да го избегнат, можеха най-напред да се отправят на изток, през района за научни изпитания, но с липсата на градове и пътища, Питър се съмняваше, че ще успеят да се измъкнат, а пък и ако теренът приличаше на този около Рая, не биваше да се озовават на подобно място.