Кейлъб стана от леглото си и тръгна към вратата, отвори я със скърцане.
— Нека да отгатна — каза Сара. — Онова със счупеното зъбче и приятелчето му, русичко дребно момиченце.
Кейлъб се обърна от вратата.
— Тя е права. Те са отвън.
— Това имам предвид — настоя Сара. — Винаги се едни и същи. Едва ли не са непрекъснато отвън, за да си мислим, че са повече.
— Какво всъщност означава това? — обади се Алиша. — Добре, съгласна съм, че това с момчетата е странно. Но последното… не знам, Сара.
Сара се обърна към Алиша, изпънала нападателно рамене.
— Ти си тази, която си мислиш, че си видяла момиче, загинало преди петнайсет години. Сега би трябвало да е на колко, около двайсет и пет, нали? Как разбра, че е Лайза Чоу?
— Казах ти. Белегът. А пък и си мисля, че видя ли някой Чоу, ще го позная на мига.
— И това означава, че трябва да вярваме на думите ти?
От тона на Сара Алиша настръхна.
— Не ми е грижа в какво ще вярвате или не. Видях, каквото видях.
Питър беше чул, каквото му трябваше.
— Спрете веднага — двете жени се гледаха яростно. — Кавгата нищо няма да реши. Какво ви става?
Нито едната не отговори. В стаята напрежението беше осезаемо. Изведнъж Алиша въздъхна и се тръшна отново на леглото си.
— Остави. Уморена съм от чакането. Изобщо не мога да се наспя на това място. Такава проклета жега е. Имам кошмари по цяла нощ.
За миг никой не проговори.
— Дебелата жена — каза Холис.
Алиша бързо се надигна.
— Какво каза?
— В кухнята — гласът му беше сериозен. — От Времето Преди.
Кейлъб се приближи откъм вратата.
— Казвам ти, момчето не е просто нямо.
Вместо него довърши Сара:
— … то е втрещяващо нямо. — изумена беше — И аз я сънувам.
Сега всички гледаха Питър. За какво говореха приятелите му? Каква е тая дебела жена?
Поклати глава.
— Съжалявам.
— Но останалите сънуваме един и същи сън — каза Сара.
Холис потри брадата си и кимна.
— Така се оказва.
Майкъл потъваше и изплуваше от безформен сън, когато чу вратата да се отваря. Иззад екрана излезе момиче. По-млада от Били, но със същия странен оранжев костюм и къса прическа. Пред себе си държеше поднос.
— Реших, че може да си гладен.
Докато тя прекосяваше стаята, уханието на топлата храна стигна до Майкъл и му подейства като удар от ток. Изведнъж се почувства страшно изгладнял. Момичето остави подноса в скута му: някакво месо в кафяв сос, варени зеленчуци и най-чудното от всичко: дебела филия хляб, намазана с масло. До тях лежаха метални прибори, увити в груба тъкан.
— Аз съм Майкъл — представи се той.
Момичето кимна леко с усмивка. Защо всички непрекъснато се смееха?
— Аз съм Майра — той видя, че се изчерви. С малкото коса, която имаше, беше съвсем светла, направо бяла, като при Малките. — Аз се грижех за теб.
Майкъл се почуди какво точно означава това. В часовете, след като се събуди, започнаха да му изплуват откъслечни спомени. Гласове, силуети и тела, които се движеха около него, мокреха тялото му и навлажняваха устните му.
— Май трябва да ти благодаря.
— О, радвам се, че го направих — известно време го гледа настоятелно. — Ти наистина си отдалече, нали?
— Далече ли?
Тя леко сви рамене.
— Има тук и далече. — Посочи подноса. — Няма ли да ядеш?
Започна с хляба, мек и превъзходен на вкус, после мина към месото и накрая зеленчуците, корави и нагарчащи, но все пак засищащи. Докато се хранеше, момичето, което се беше настанило на стол до него, го наблюдаваше, погълната от действията му, сякаш всяка хапка, която поемаше, носеше удоволствие и на нея. Какви странни хора.
— Благодаря — каза той, когато в чинията му остана само мазно петно. На колко години си? Шестнайсет? — Страшно вкусно беше.
— Мога да ти донеса още. Само кажи какво искаш.
— Истината е, че повече и хапка не мога да преглътна.
Тя взе подноса от скута му и го сложи настрана. Помисли си, че се готви да си тръгва, но изведнъж тя се приближи към него и застана близо до леглото, което се издигаше доста над пода.
— Харесва ми… да те наблюдавам, Майкъл.
Усети как лицето му пламва.
— Майра? Нали Майра беше?
Кимна, взе ръката му от мястото, където лежеше на чаршафа, и я обви със своята.
— Харесва ми как произнасяш името ми.
— Добре, ами…
Само че не успя да продължи: изведнъж тя го целуна. Вълна от сладка мекота изпълни устата му, усети как сетивата му се взривяват. Целуна го! Майко мила, тя го целуваше! И той също!
— Татко казва, че мога да имам бебе — каза тя, чувстваше топлината на дъха ѝ по лицето си. — Ако имам бебе, няма да се налага да отивам в пръстена. Татко казва, че мога да имам всеки. Може ли да имам теб, Майкъл? Може ли да те имам?