И живя Ной деветстотин и петдесет години…
— Мога да ти дам това време, Антъни — каза Улгаст. — Цялото време на света. Океан от време.
Измина още един миг. И Картър кимна.
— Какво трябва да направя?
Улгаст и Дойл стигнаха до международното летище Джордж Буш малко след седем.
Трафикът беше убийствен, но успяха да пристигнат час и половина по-рано. Върнаха колата под наем и се качиха на автобуса до терминала, показаха документите си на охраната на пропуска и си запроправяха път през тълпите до изхода в другия край на залата.
Дойл се извини и отиде да потърси нещо за хапване. Улгаст не беше гладен и ако полетът им закъснееше, сигурно щеше да съжалява за решението си. Провери джобния си компютър. Сайкс все още не се беше обаждал. Зарадва се. Искаше само да се махне час по-скоро от Тексас и толкова. На изхода чакаха едва няколко пасажери: семейни двойки, няколко студенти, забили поглед в мобилните си телефони или миникомпютрите си, неколцина мъже в костюми, които говореха по мобилните си телефони или щракаха по клавиатурата на лаптопите си. Антъни Картър, помисли си той, вече пътува към Ел Рино на задната седалка на някой ван. У него щеше да остане само неясна каша от откъслечни впечатления и смътен спомен за съществуването му. До края на деня дори и номерът на личната му карта щеше да е заличен. Човекът Антъни Картър щеше да се превърне в повей, слабо и едва доловимо вълнение върху повърхността на света.
Улгаст се облегна назад на стола и усети изтощението си. Умората винаги връхлиташе така, като внезапно отпускане на юмрук. Тези пътувания го оставяха физически и емоционално опустошен и с неспокойна съвест, която непрестанно да заглушава. Много го биваше в работата, умееше да открива верния жест и най-подходящите думи. Поседял е някакъв мъж в бетонната си килия достатъчно дълго, поразмислил е върху собствената си смърт и мислите са го изпепелили до бял прах, като след вода в чайник, забравен на печката. За да се проумее начинът му на мислене, стига да се проучи произходът на праха, какво е останало от него, след като са се изпарили досегашният му живот, миналото и бъдещето. Обикновено е нещо съвсем просто: гняв, тъга, срам или нуждата от опрощение. Малцина не искаха нищо. У тях нямаше друго, освен ням животински гняв към света и всички системи. Антъни беше различен, като жива въпросителна, дишащо въплъщение на озадачеността. Та той дори не беше съвсем наясно защо е в Теръл. Не че не разбираше присъдата си. Нея я осъзнаваше и приемаше. Доколкото можеше да се приеме по силата на принудата. Човек само трябваше да прочете последните думи на осъдените мъже, за да го разбере. „Кажи на всички, че ги обичам. Съжалявам. Добре, надзирател, да приключваме с тази работа.“ Неизменно изричани думи със сходно въздействие. Четящият се смразяваше от тях. И Улгаст беше останал смразен от изписаните страници. Но при Антъни Картър все още липсваше някакво парченце от пъзела. Улгаст го долови, щом видя Картър да докосва стъклото и преди това, може би дори когато попита за съпруга на Рейчъл Ууд и съжалението му пролича, без да произнесе и дума. Дали Картър не си спомняше случилото се онзи ден в двора на семейство Ууд или пък действията му тогава не се вписваха в представата му за човека, който си мислеше, че е, Улгаст не можеше да е сигурен. И в двата случая Антъни Картър трябваше да открие липсващото от него парченце, преди да умре.
От мястото му се откриваше красива гледка през прозорците на терминала към пистите. Слънцето вървеше към залез. Лъчите му огряваха под ъгъл корпусите на наредените самолети. Винаги с удоволствие летеше към дома. Няколко часа полет в посока към залязващото слънце и отново щеше да се почувства като себе си. Никога не пиеше, не четеше, нито спеше, само седеше абсолютно неподвижен, вдишваше въздуха в самолета, вперил поглед през илюминатора, докато земята под него потъваше в мрак. Веднъж, при полет от Талахаси, самолетът на Улгаст попадна в силен буреносен фронт като изпълнена с гняв въздушна планинска грамада. Мъгливата ѝ, разсичана от мълнии вътрешност се люлееше. Септемврийска нощ. Някъде над Оклахома, спомни си той, или Канзас. Някое пусто и равно място. Може да е било и доста по̀ на запад. Тъмно беше, почти всички в самолета спяха, включително Дойл, който седеше на съседната седалка, подпъхнал възглавница под наболата си брада. Цели двайсет минути самолетът се плъзгаше по ръба на бурята с люлеене. Улгаст за пръв път в живота си виждаше подобно нещо, за пръв път се чувстваше толкова близо до величието на природата, мощта ѝ, която се измерваше с цялата планета. Въздухът в бурята беше наситен с атмосферно електричество, макар в самолета да беше застинал, тих. Носеха се над някакви си девет хиляди метра височина, а той наблюдаваше бурята като на киноекран. Като ням филм. Очакваше по интеркома с пращене да се разнесе провлеченият говор на капитана, който да каже нещо за времето, да запознае пасажерите със случващото се навън, но това така и не стана. Когато след четирийсет минути кацнаха в Денвър, Улгаст изобщо не спомена случилото се, дори на Дойл не каза нищо.