Опитваше се да мисли, да осмисли думите ѝ и случващото се, вкусът ѝ, а също и факта, че вече беше отгоре му, възседнала го, лицето ѝ все така близо до неговото — сблъсък на импулси и усещания, които го бяха въвели в състояние на нямо присъствие. Бебе ли? Тя искаше да има бебе? Ако имала бебе, нямало да се налага да носи пръстен?
— Майра!
Миг на пълно объркване. Момичето изчезна, направо се стопи. Изведнъж цялата стая се изпълни с мъже, огромни мъже в оранжеви комбинезони, които го бяха наобиколили и стопили пространството. Един от тях улови Майра за ръката. Не беше мъж, а Били.
— Ще се престоря — каза тя — че нищо не съм видяла.
— Слушай — каза Майкъл, възвърнал гласа си, — грешката беше моя, каквото и да си мислите, че сте видели…
Били го прикова с хладен поглед. Зад нея един от мъжете се изхили.
— Дори не се прави, че идеята е била твоя — Били насочи поглед към Майра. — Прибирай се — нареди тя. — Веднага се прибирай.
— Той е мой! Той е за мен!
— Достатъчно, Майра. Искам да се прибереш веднага и да чакаш там. Не говори с никого. Ясно?
— Той не е за пръстена! — извика Майра. — Татко каза!
Отново същата дума, помисли си Майкъл. Пръстена. Какво е пръстенът?
— Ако не излезеш от тук, ще бъде. Тръгвай.
Последните думи явно подействаха. Майра притихна и без да погледне Майкъл, се шмугна зад екрана. Усещанията от последните няколко минути — желанието, объркването, омаята — все още бяха в него, докато друга част мислеше: ама и моят късмет! Сега тя вече никога няма да се върне.
— Дани, докарай камиона отзад. Тип, остани с мен.
— Какво ще правите с мен?
Били беше извадила малка метална кутия отнякъде. С палец и показалец тя щипна малко прах от кутията и я поръси в чаша с вода. Подаде му я.
— До дъно.
— Няма да го пия.
Тя въздъхна нетърпеливо.
— Тип, помогни ми малко, а?
Мъжът пристъпи и се извиси над леглото на Майкъл.
— Довери ми се — каза Били. — Вкусът няма да ти хареса, но скоро ще се почувстваш по-добре. И край с дебелата дама.
Дебелата дама, помисли си Майкъл. Дебелата дама от кухнята от Времето Преди.
— Откъде…?
— Пий и толкова. Ще ти обясняваме по пътя.
Явно нямаше друг начин. Майкъл наклони чашата към устните си и я изпи. Рояци, отвратителен вкус.
— Какво беше това?
— Не искаш да знаеш — Били взе чашата от него. — Още ли не чувстваш нищо?
Чувстваше. Сякаш някой е дръпнал дълга, изопната струна в него. Вълни на силна енергия заизвираха от самото му същество. Отвори уста да сподели откритието си, когато мощен спазъм го присви в страховито, разтърсващо го от глава до пети хълцане.
— Това се случва първия или втория път — каза Били. — Дишай.
Майкъл отново изхълца. Цветовете в стаята изглеждаха необичайно ярки, като че всичките повърхности около него бяха част от нов прилив на енергия.
— Той по-добре да млъкне — предупреди Тип.
— Невероятно е — успя да каже Майкъл. Преглътна трудно, сподави надигналото се хълцане.
Другият мъже се беше върнал от коридора.
— Губим от светлината — рязко каза той. — Най-добре е да се размърдаме.
— Дай му дрехите — Били отново спря поглед върху Майкъл. — Питър казва, че си инженер. Че можеш да поправиш всичко. Така ли е?
Сети се за думите, които прочете на бележката на Сара. Нищо не им казвай.
— Е?
— Предполагам.
— Не искам да предполагаш, Майкъл. Важно е. Можеш или не можеш. Погледна двамата мъже, които го наблюдаваха с очакване, едва ли не всичко зависеше от отговора му.
— Добре, мога.
Били кимна.
— Тогава се обличай и прави, каквото ти казваме.
Петдесет
В тъмното Маусами сънуваше птици. Събуди се от бързо и ясно потрепване под сърцето си, като криле, които се разперват в нея.
Бебето, помисли си тя. Бебето се движи.
Усещането отново се появи — отчетлив, воден натиск, ритмичен, като пръстени, които се разширяват на повърхността на басейн. Все едно някой почуква по стъкло вътре в нея. Здравей? Здравей ти там?
Ръцете ѝ обвиха влажната от пот извивка на корема ѝ под ризата. Заля я горещо задоволство. Здравей, помисли си тя. Здравей и на теб.
Бебето беше момче. От самото начало си мислеше, че е момче, още от първата сутрин върху бунището, когато повърна закуската си. Все още не искаше да го нарича по име. По-трудно щеше да е да загуби бебе с име, всички казваха така. Но истинската причина беше друга, защото бебето щеше да се роди. Идеята беше много повече надежда, отколкото убеждение. Маусами си го знаеше. А когато бебето се родеше, когато се появеше сред трудности и болка на света, Тео щеше да е там и заедно щяха да изберат име на сина си.