Това място. Рая. Толкова я уморяваше. Друго, освен да спи, не можеше. И да яде. Бебето беше причината, естествено, заради бебето ядеше непрекъснато. След всичките сухари, бобова паста и онази странна и ужасна храна, която откриха в бункера — стогодишна вакуумирана глупост, беше си чудо, че не са се изтровили, — колко удивително беше да ядат истинска храна. Телешко и мляко. Хляб и сирене. Всъщност маслото беше толкова пухкаво, че чак гърлото ѝ потреперваше. Забиваше пръст в него и после ги облизваше. Можеше да остане на това място завинаги, заради храната.
Веднага усетиха, че тук има нещо странно. Миналата нощ всички онези жени, скупчили се около нея, с бебета на ръце или пък самите те бременни — някои бяха и двете, — със сияещи лица със сестринска възхита от откритието, че и тя е бременна. Бебе! Колко хубаво! Кога трябва да се роди? Дали ѝ е първото? Дали някоя от другите жени в групата също не е бременна? Тогава не ѝ хрумна да се почуди как са разбрали — все пак почти не ѝ личеше, — нито пък защо никоя не попита кой е бащата, нито споменаха бащите на своите деца.
Слънцето залезе. Последното, което Маусами си спомняше, е как ляга да подремне. Питър и останалите вече бяха в другата барака и решаваха какво да правят. Бебето отново помръдна. Лежеше със затворени очи и остави чувството да я изпълни. Дежурствата като Страж сякаш бяха останали в друг живот. Това се случваше, разбра тя, когато човек чакаше бебе. Това странно ново същество, което растеше в нея и което, след като всичко приключи, ще я превърне в друг човек.
Изведнъж осъзна, че не е сама.
Ейми седеше на леглото до нея. Можеше да става невидима като призрак. Маусами се обърна с лице към момичето, притисна колене към гърдите си, докато бебето правеше глум-глум в нея.
— Ей — прозя се Маус. — Май съм позадрямала.
Всички непрекъснато говореха за тази способност на Ейми, очевидния факт, че момичето умее да изпълва тишината от нейната половина от разговора. Начинът, по който гледаше с онзи свой настойчив поглед, като че чете мисли, беше малко изнервящ. Тогава Маусами осъзна какво всъщност гледа момичето.
— Разбрах — каза тя. — Искаш да го почувстваш, нали?
Ейми наклони глава, несигурно.
— Ако искаш, може. Хайде, ще ти покажа.
Ейми стана и се нагласи на ръба на леглото на Маусами. Маусами хвана ръката ѝ и я насочи към корема си. Ръката ѝ беше топла и леко влажна. Връхчетата на пръстите ѝ се оказаха изненадващо нежни, не като на Маусами, които бяха покрити с мазоли от годините стрелба с лък.
— Почакай минута. То допреди секунда се движеше.
Бебето доловимо помръдна. Ейми бързо дръпна ръката си, учудена.
— Усети ли го? — очите на Ейми се бяха разширили от удоволствие. — Всичко е наред, това правят. Ето… — Взе ръката на Ейми и я притисна отново към корема си. Изведнъж бебето се раздвижи и ритна. — Леле, биваше си го този удар.
Ейми вече се усмихваше. Колко странно и прекрасно е, помисли си Маусами, след всичко случило се и с всичко случващо се, да усеща как бебето се движи в нея. Нов живот, нов човек, който щеше да се появи на света.
Тогава Маусами я чу. Две думи.
Тук е.
Отдръпна ръката ѝ, скочи от леглото и седна с гръб, притиснат към стената. Момичето я гледаше пронизващо и втренчено, очите ѝ изпълваха погледа на Маусами с два светли лъча.
— Как го направи? — трепереше, помисли, че може и да е болна.
Той е в съня. С Бабкок. С Безброя.
— Кой е тук, Ейми?
Тео. Тео е тук.
Петдесет и едно
Той беше Бабкок и беше вечен. Той беше един от Дванайсетте и Другият, Онзи най-отгоре и иззад, Нула. Той беше нощта на нощите и беше Бабкок преди да се превърне в онова, което беше сега. Преди неистовия глад, който приличаше на самото време, настанило се в него, в потока на кръвта му, безкраен, настойчив, безграничен и вечен, тъмно крило, което се разпростираше над света.
Той беше съставен от Безброй. Хиляди-хиляди-хиляди пръснати по нощното небе, като звезди. Той беше един от Дванайсетте и също Другият, Нула, но неговите деца също бяха в него, онези, които носеха семето на кръвта му, едно семе от Дванайсетте. Те се движеха, както той се движеше, те мислеха, както той мислеше, в техните умове беше пустото пространство на забравата, където той се настаняваше във всеки един, като казваше: Ти няма да умреш. Ти си част от мен, а аз съм част от теб. Ти ще пиеш кръвта на света и ще ме изпълваш.
Те се подчиняваха на неговата команда. Когато те ядяха, той ядеше. Когато те спяха, той спеше. Те бяха Ние, Бабкок, и бяха вечни, както той беше вечен, всичките част от Дванайсетте и Другият, Нула. Те сънуваха неговия тъмен сън с него.