Помнеше времето, преди той да се Превърне. Времето на малката къщичка, в място наречено Дезърт Уелс. Времето на болката и тишината, на жената, майка му, майката на Бабкок. Помнеше дребни неща — материи, усещания, гледки. Квадрат златиста светлина, която пада върху килима. Износено място на верандата, което пасваше на обутия му в маратонки крак ето така, ивиците ръжда по перилото, които раздираха кожата на пръстите му. Помнеше пръстите си. Помнеше мириса от цигарите на майка си в кухнята, където тя говореше и гледаше историите си и хората по телевизията, огромните им и близки лица, широките им и влажни очи, жените с проблясващо червило на устните, като лъскави късчета плод. И гласа ѝ, неизменно гласа ѝ: Млъквай, по дяволите. Не виждаш ли, че гледам? Такава проклета дандания вдигаш, не знам как не съм превъртяла.
Помнеше, че пазеше тишина, не смееше да помръдне.
Помнеше ръцете ѝ, ръцете на мама Бабкок и избухването на болката, която го удряше и отново го удряше. Помнеше, че лети, тялото му се рееше в облак от болка, и ударите, шамарите, горенето. Неизменно горенето. Не реви. Дръж се мъжки. Ревнеш ли, ще ти дам да разбереш, толкова по-зле за теб, Джайлс Бабкок. Дъхът ѝ с мирис на дим се носеше близо до лицето му. Гледката на червения връх на цигарата ѝ, която тя завърташе върху кожата на ръката му и ясното цвърчене от изгарянето, като зърнена закуска, в която налива мляко, същото пращене и пукане. Миризмата от изгарянето се смесваше със струйките дим, които изпускаше от ноздрите си. И начинът, по който всички думи оставаха в него, за да може болката да премине, за да може да е мъж, както тя казваше.
Най-ясно от всичко си спомняше гласа ѝ. Гласът на майката на Бабкок. Любовта му към нея беше като стая без прозорци, изпълнена с нейните несекващи думи, говореше-говореше-говореше. Подиграваше му се, разкъсваше го, като ножът, който взе от чекмеджето онзи ден, когато тя седеше на масата в кухнята на малката къща в място наречено Дезърт Уелс, говореше и се смееше, смееше се и говореше и поглъщаше цели кълба дим.
Момчето не е просто нямо. Казвам ти, то е втрещяващо нямо.
Щастлив беше, неизмеримо щастлив, като никога в живота си, когато ножът се вряза в нея, в бялата кожа на гърлото ѝ, гладкия външен слой и твърдия хрущял под него. А докато сечеше и натискаше с ножа, любовта, която чувстваше към нея, освободи съзнанието му, така че той видя най-после на какво прилича тя — същество от плът, кръв и кости. Всичките ѝ думи, цялото говорене-говорене-говорене се движеше в него, изпълваше го до пръсване. Думите имаха привкус на кръв в устата му, бяха сладки и живи.
Изпратиха го далече. Все пак не беше момче, а мъж. Мъж с разум и нож, казаха му да умре — умри, Бабкок, заради стореното от теб. Не искаше да умира, нито тогава, нито никога. А после след като мъжът, Улгаст, дойде там, където беше, като предопределена история; след докторите и болестта и Превръщането, той беше един от Дванайсетте, Бабкок-Морисън-Чавез-Бейфъс-Търъл-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Райнхарт-Картър — един от Дванайсетте и също Другият, Нула — той взе останалите по същия начин, като изпи думите им от тях, изпи предсмъртните им викове, като сочни късове в устата си. А онези, които не уби, а просто изсмука, един от десет, както повеляваше ритъмът на собствената му кръв, стана негов собствен, присъедини се в ума му. Неговите деца. Неговата страховита и боязлива компания. Безброя. Ние, Бабкок.
И Онова Място. Дошъл беше с усещането за завръщане, за възстановяване. Утолил се беше със света и тук си беше починал, сънувал своите сънища в мрака, докато не се събуди и отново беше обладан от глад и чу Нула, който се наричаше Фанинг и казваше: Братя, умираме. Умираме! Защото почти никой не беше останал по света, почти нямаше хора, нито животни. И Бабкок разбра, че времето му е донесло онова, което е останало от него, че трябва да го познае, че той, да знае, да познае Бабкок и Нула също, те да заемат своето място в него. Разпрострял беше съзнанието си и казал на Безброя, неговите деца: Доведете при мен остатъците от човечеството, няма да ги убиваме, доведете ми тях и техните думи и те ще сънуват съня и ще се превърнат в Нас, Бабкок. И тогава беше дошъл първият, после още един, още един и те бяха сънували съня с него и той им каза, когато сънят свърши: Сега и вие сте мои, като Безброя. Вие сте мои на това място и когато съм гладен, вие ще ме храните, ще храните неуморимата ми душа с кръвта си. Вие ще доведете други при мен от места извън Това място, те трябва да направят същото, а аз ще ви оставя да живеете по този начин и никой друг. А онези, които не се подчинят на волята, които не вземат ножа, когато дойде времето в тъмното място на сънуването, където съзнанието на Бабкок се среща с тяхното, те трябва да умрат, така че другите да видят и да знаят и повече да не се противят.