И така беше изграден градът. Градът на Бабкок, първият в света.
Но сега имаше и Друг. Не Нула, нито Дванайсетте, ами Друг. Същият и различен. Сянка между сенките, надзърташе като птица, която отлиташе от погледа му, опиташе ли да спре своето съзнание над нейното. А Безброят, неговите деца, неговата страховита и боязлива компания, също я чуха, усетиха я как ги тегли от него. Сила от велика мощ ги дърпаше от него. Като безпомощната любов, която беше чувствал много отдавна, когато беше само момче и наблюдаваше горещият, червен връх да се върти и да гори плътта му.
Кой съм аз?, питаха я те. Кой съм аз?
Тя ги караше да искат да си спомнят. Събуждаше у тях желание да умрат.
Сега тя беше близо, много близо. Бабкок го чувстваше. Тя беше драскотина в съзнанието на Безброя, процеп в тъканта на нощта. Той знаеше, че чрез нея всичко създадено от него можеше да бъде разрушено, всичко, което бяха изградили, можеше да бъде съсипано.
Братя, братя. Тя идва. Братя, тя вече е тук.
Петдесет и две
— Съжалявам, Питър — каза Олсън Хенд — Не мога да следя всичките ти приятели.
Точно преди залез Питър научи, че Майкъл го няма. Сара отишла в лечебницата да види как е и заварила леглото му празно. Цялата сграда била празна.
Разделиха се на две групи: Сара, Холис и Кейлъб, които да претърсват района, а Алиша и Питър да намерят Олсън. Къщата му, за която Олсън твърдеше, че някога била използвана за канцелария на надзирателя, беше малка двуетажна постройка, разположена на място от засъхнала земя между работния лагер и стария затвор. Тъкмо излизаше от вратата, когато стигнаха до нея.
— Ще поговоря с Били — продължи Олсън. — Може пък тя да знае къде е отишъл — изглежда бързаше. Посещението им го беше сварило зает с важна задача. Но все пак си направи усилието да им се усмихне успокоително. — Сигурен съм, че е добре. Майра го е видяла в лечебницата само преди няколко часа. Казал, че му е по-добре и иска да се поразходи. Реших, че може да е с вас.
— Едва се държеше на краката си — каза Питър. — Съмнявам се, че изобщо е в състояние да върви.
— Тогава е наблизо, нали?
— Сара каза, че лечебницата била празна. Там няма ли и други хора?
— Ами по принцип няма. Ако Майкъл е решил да си тръгне, те не са имали никакво основание да остават — по лицето му премина тъмна сянка. Вдигна поглед към Питър. — Сигурен съм, че ще се върне. Най-добре според мен е да се приберете във вашите бараки и да го изчакате.
— Не виждам…
Олсън го прекъсна с вдигната ръка.
— Както казах, според мен така е най-добре. Предлагам ви да се вслушате в съвета ми. И се опитайте да не губите повече от приятелите си.
Досега Алиша мълчеше. Опряла се на патериците си, тя тупна Питър по рамото.
— Хайде.
— Но…
— Всичко е наред — после се обърна към Олсън. — Сигурна съм, че е добре. Ако ви потрябваме, знаете къде да ни намерите.
Оттеглиха се през лабиринта от къщурки. Всички бяха странно притихнали, никъде не се виждаха хора. Минаха покрай заслона, където беше тържеството, и откриха, че е пуст. Сградите до една бяха тъмни. Питър усети как настръхва, с настъпването на пустинната нощ захлаждаше, но знаеше, че усещането е причинено от нещо по-различно от спадането на температурата. Чувстваше как през прозорците ги наблюдават очи.
— Не поглеждай — каза Алиша. — И аз го усещам. Не спирай.
Стигнаха до своите бараки, където Холис и останалите се връщаха. Сара беше полудяла от притеснение. Питър им предаде разговора с Олсън.
— Отвели са го някъде, нали? — каза Лиш.
Така изглеждаше. Но къде, с какво цел? Олсън лъжеше, очевидно беше. Още по-странното беше, че Олсън искаше те да разберат, че лъже.
— Кой е отвън, Маратонка?
Кейлъб беше заел позицията си на вратата.
— Както винаги — онези двамата. Висят от другата страна на площадката и се правят, че не ни дебнат.
— Други има ли?
— Не. Навън е мъртвешка тишина. Няма и Малки.
— Иди да събудиш Маус — каза Питър. — Не ѝ казвай нищо. Доведи ги двете с Ейми тук. Да си вземат и раниците.
— Тръгваме ли си? — Кейлъб погледна към Сара, после отново към тях. — Ами Веригата?
— Никъде не тръгваме без него. Ти върви.
Кейлъб се изстреля през вратата. Питър и Алиша се спогледаха: нещо ставаше. Трябваше да се размърдат.
След миг Кейлъб се върна.