— Механиката и пневматиката са в ред — каза Гюс. — Заредихме осемволтовите с преносими генератори. Имаме проблем с електрическата част. Не можем да свържем акумулаторите с помпата.
Кръвта лудееше из вените на Майкъл. Пое си дъх, за да се успокои.
— Имате ли чертежи?
Гюс го поведе към скована маса с разгърнати чертежи, огромни листове крехка хартия, покрита със синьо мастило. Майкъл ги огледа.
— Голяма каша е — каза след миг той. — Може да ми отнеме седмици, преди да открия проблема.
— Нямаме седмици — отвърна Били.
Майкъл ги погледна.
— Откога работите над това?
— Четири години — каза Гюс. — Плюс-минус.
— А колко време имам аз?
Били и Гюс се спогледаха тревожно.
— Към три часа — отвърна Били.
Петдесет и три
— Тео.
Отново беше в кухнята. Чекмеджето беше отворено, вътре проблясваше ножът. Лежеше в чекмеджето, като бебе в люлка.
— Тео, хайде. Казвам ти да го вземеш и да я довършиш. Довършваш я и край на всичко.
Гласът. Гласът, който знаеше името му, който се промъкваше в главата му, буден или спящ. Част от съзнанието му беше в кухнята, другата част беше в тази килия, където стоеше затворен от безброй дни, борещ се със сънуването, борещ се със съня.
— Толкова трудно ли е, по дяволите? Не бях ли напълно ясен?
Отвори очи, кухнята беше изчезнала. Седеше на ръба на леглото. Килията с вратата, вонящата дупка, която поглъщаше урината и изпражненията му. Кой знае колко часът беше, кой ден, кой месец, коя година. От цяла вечност стоеше на това място.
— Тео? Чуваш ли ме?
Облиза устни, усети вкус на кръв. Дали си е прехапал езика?
— Какво искаш?
Въздишка от другата страна на вратата.
— Трябва да призная, Тео, направо ме изумяваш. Никой не е удържал толкова. Мен ако питаш, ти поставяш рекорд.
Тео не отвърна. Какъв смисъл имаше? Гласът не отговаряше на въпросите му. Ако изобщо имаше някакъв глас. Понякога си мислеше, че всичко е в главата му.
— Искам да кажа — продължаваше гласът, — че в някои случаи може да се окаже против природата на човек да съсече дъртата кучка — мрачен кикот, като от дъното на яма. — Но повярвай ми, виждал съм хора, които са правили проклетото нещо.
Ужасно беше, помисли си Тео, какво можеше да направи будуването с ума на човека. Будуваше ли дълго човек, неговият мозък оставаше нащрек и се мотаеше ден след ден, без значение колко уморен е — човек се блъска, става, сяда на студения каменен под, докато мускулите му не прегорят, удря си плесници, дере собствената си плът с окървавени нокти, за да не заспива — не минава много и вече не знае кое какво е, дали е буден, или спи. Всичко се смесва. Усещане, подобно на болка, но по-лошо, защото болка не е в неговото тяло, болката е в неговото съзнание, а съзнанието му е самият той. Човекът е самата болка.
— Запомни думите ми, Тео. Не искаш да попаднеш там. Тази история няма щастлив край.
Усети как съзнанието му отново се унася, отново потъва в сън. Впи нокти в дланта си. Стой. Буден. Тео. Защото имаше и по-лошо от будуването, разбрал го беше.
— Рано или късно всички се оказват там, това ти казвам, Тео.
— Защо непрекъснато повтаряш името ми?
— Моля? Тео, ти попита ли ме нещо?
Преглътна, отново усети привкуса на кръв, горчилката в собствената си уста. Държеше главата си с ръце.
— Името ми. Непрекъснато го повтаряш.
— Просто се опитвам да привлека вниманието ти. В последните дни не си много на себе си, ако ме простиш за думите ми.
Тео не отвърна.
— Ами хубаво — продължи гласът. — Не искаш да използвам името ти. Не разбирам защо, но ще го преживея. Да сменим темата. Какви помисли имаш за Алиша? Защото мисля, че това момиче е специално.
Алиша? Гласът за Алиша ли говореше? Немислимо. Но всичко беше немислимо, там беше работата. Гласът непрекъснато говореше немислими неща.
— Сега си мисля, че май е Маусами, по начина, по който я описваше — весело продължаваше гласът. — Когато преди си побъбрихме. Знаех си, че предпочитанията ми ще натежат в нейна полза. Но в червенокосата има нещо, от което направо кръвта ми кипва.
— Не знам за кого говориш. Казах ти. Не познавам никого с тези имена.
— Мъжкар си, Тео. Ти да не би да се опитваш да ми кажеш, че си опънал и Алиша? И то при състоянието, в което е Маусами?
Стаята се наклони.
— Какво каза?
— О, стига. Не ме ли чу? Изненадан съм, че не ти е казала. Твоята Маусами, Тео — гласът се извиси до напев. — Има самунче във фурничката си.
Мъчеше се да събере мислите си. Да подреди чутите думи и да улови смисъла им. Но умът му беше натежал толкова много, като огромен, хлъзгав камък, по който думите се плъзгаха.