— Знам, знам — говореше гласът. — И аз бях изумен. Но да се върнем на Лиш. Ако ми позволиш да те попитам, как изглежда? Според мен е дива вълчица на лунна светлина. Ами според теб, Тео? Осветли ме в неведението ми.
— Не… знам. Спри да ме наричаш по име.
Мълчание.
— Добре. Щом искаш. Да опитаме с друго име, а? Какво ще кажеш за „Бабкок“?
Съзнанието му се присви. Помисли, че сигурно му е призляло. Би могло, ако в стомаха му имаше още нещо, което да излиза.
— Вече стигаме до някъде. Знаеш за Бабкок, нали, Тео?
Това беше от другата страна на съня. Единият от Дванайсетте. Бабкок.
— Той… какъв е?
— Стига, ти си умно момче. Не знаеш ли? — изпълнена с очакване пауза. — Бабкок си… ти.
Аз съм Тео Джаксън, помисли си той, повтаряше думите наум, като молитва. Аз съм Тео Джаксън, аз съм Тео Джаксън. Син на Деметриус и Прудънс Джаксън. Първо семейство. Аз съм Тео Джаксън.
— Той си ти. Той е мен. Той е всички, поне в тази част. Харесва ми да мисля, че е нещо като наш местен бог. Не като старите богове. Нов бог. Сън за бог, когото всички заедно сънуваме. Повтори с мен, Тео. Аз. Съм. Бабкок.
Аз съм Тео Джаксън. Аз съм Тео Джаксън. Не съм в кухнята. Не съм в кухнята с ножа.
— Престани, престани — умоляваше. — Това е безсмислица.
— Хайде пак започна, търсиш смисъл във всичко. Просто се отпусни, Тео. Този стар наш свят изобщо няма никакъв смисъл през последните сто проклети години. Бабкок не е, за да търсиш смисъл. Бабкок е. Също като Нас. Като Безброя.
Думите се отрониха от устните на Тео.
— Безброя.
Гласът стана по-приласкаващ. Носеше се към него изпод вратата на вълни от мекота и го унасяше в сън. Да се отпусне и да заспи.
— Точно така, Тео. Безброя. Ние. Ние, Бабкок. Направи го. Бъди добро момче, затвори очи и съсечи тая дърта кучка.
Уморен беше, толкова уморен. Топеше се отвън навътре, тялото му ставаше течно около него, изпълнено с непреодолимата нужда да затвори очи и да спи. Искаше да заплаче, но нямаше сълзи за изплакване. Искаше да се моли, но не знаеше за какво. Опита се да си представи лицето на Маусами, но отново затвори очи. Остави клепачите си да се затворят и падаше, падаше в съня.
— Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Отначало има малко боричкане. Дъртата фуста се съпротивлява, аз я накарах. Но накрая сам ще видиш.
Гласът беше някъде над него, спускаше се през топлата жълтеникава светлина на кухнята. Чекмеджето, ножа. Жегата, вонята, стягането в гърдите му, тишината, която притискаше гърлото му, мекото място на врата ѝ, където гласът изскачаше от гънките на плътта ѝ. Казвам ти, момчето не е просто нямо. То е втрещяващо нямо. Тео се пресегна за ножа, ножът беше в ръката му.
Но в съня имаше нов човек. Момиченце. Тя седеше на масата, държеше малък, мил наглед предмет в скута си: плюшено животно.
— Това е Питър — каза тя с гласа си на момиченце, без да го поглежда. Той е моето зайче.
— Това не е Питър. Аз познавам Питър.
Но тя не беше момиченце, а красива жена, висока и прекрасна, с кичури черна коса, които обгръщаха лицето като длани, а Тео вече не беше в кухнята. Намираше се в библиотеката, в онази ужасяваща стая с вонята си на смърт и редиците легла под прозорците, всяко с труп на дете, а виралите идваха, идваха по стъпалата.
— Не го прави — каза момиченцето, която сега беше жена. Кухненската маса, на която седеше, някак се беше преместила в библиотеката, а Тео видя, че тя изобщо не е красива. На нейно място седеше стара жена, съсухрена и беззъба, косата ѝ беше призрачно бяла.
— Не я убивай, Тео.
Не.
Потръпна и се събуди. Сънят се пръсна като мехурче.
— Не искам… да го правя.
Гласът стана гръмовен.
— Проклятие, ти да не си въобразяваш, че това е игра? Да не мислиш, че можеш да избираш как да свърши?
Тео не каза нищо. Защо просто не го убиеха?
— Добре тогава, партньоре. Да бъде твоята — Гласът въздъхна за последен път с разочарование. — Имам новина за теб. Ти не си единствения гост на хотела. Следващата част няма да ти допадне много, мен ако питаш — Тео чу как ботушите скърцат по пода, обръщат се и се отдалечават. — Имах по-големи надежди за теб, Тео. Но всъщност май е все едно. Защото ще ги хванем, Тео. Маус, Алиша и останалите. По един или друг начин ще ги хванем всички.
Петдесет и четири
Новолуние беше, осъзна Питър, докато вървяха в тъмнината. Новолуние и наоколо нямаше жива душа.