Майкъл извиси глас към задната част на машината, където Гюс зареждаше горивната система, като премахваше въздуха от нея:
— Давай!
Гюс включи стартера. Отдолу се разнесе страховит грохот, съпроводен от удовлетворяващия мирис на горящ дизел. Двигателят се разтресе, когато колелата се задвижиха и напънаха спирачките.
— Е — обърна се Майкъл към Били, — как карате това чудо?
Петдесет и пет
Трябваше да се доверят на думите на Олсън. Нямаха друг избор.
Раздадоха си оръжията и се разделиха на две групи. Олсън и хората му щяха да атакуват помещението на приземното ниво, а Питър и останалите да влязат отгоре. Мястото, което наричаха пръстена, навремето бил централния затворнически двор, покрит със сводест покрив. Част от покрива се срутила, останала открита, но оригиналните греди си стояли невредими. Провесени от тези греди, петнайсет метра над пръстена, имало няколко пътеки, някога използвани от пазачите за наблюдение на пространството отдолу. Подредбата им наподобявала спици на колело с тръби над тях, достатъчно широки, за да пропълзи по тях човек.
Щом осигуряха безопасността на пътеката, Питър и останалите щяха да слязат по стълбище от северния и южния край на помещението. То водело към три редици балкони с решетки, обграждащи двора. Там щяла да е по-голямата част от тълпата, обясни Олсън, вероятно и с дванайсет души на земята, за да направят огнената линия.
Виралът Бабкок щял да влезе през отвор на покрива, от източната страна на помещението. Стадото, четири глави, влизало през отсрещния край през пролука в огнената линия, следвано от двамина, определени за жертвоприношение.
Четири и двама, каза Олсън, за всяко новолуние. Докато му даваме четири и двама, той държи настрана Безброя.
Безброя: така Олсън наричаше останалите вирали. Онези на Бабкок, обясни той. Онези от неговата кръв. Той ли ги контролира?, попита Питър, без все още да вярва на чутото; твърде фантастично беше — макар че докато формулираше въпроса си, усещаше скептицизмът му да се стопява. Ако Олсън казваше истината, много неща идваха на мястото си. Самият Рай, необяснимото му съществуване, странното поведение на жителите му, като хора, които пазят ужасяваща тайна, дори самите вирали, и усещането, което Питър хранеше от самото начало, че те са повече от сбор от отделни същества. Той не само ги контролира, отговори Олсън. Докато говореше, все едно от него падна огромен товар, сякаш от години е чакал да разкаже всичко. Той е тях, Питър.
— Съжалявам, че те излъгах преди, но нямах избор. Първите заселници, дошли тук, не са били бежанци. Били са деца. Влакът ги е докарал тук, откъде точно — не знам. Отивали са в планината Юка, в тунелите там. Но Бабкок вече бил тук. Тогава започнал сънят. Някои казват, че това е спомен от времето преди да стане вирал, когато все още бил човек. Но щом веднъж убиеш жената в съня, ти му принадлежиш. Принадлежиш на пръстена.
— Хотелът с блокираните улици — намеси се Холис. — Това е капан, нали?
Олсън кимна.
— От много години изпращаме патрули, които да докарат колкото може повече. Някои просто се скитаха. Други ни ги оставяха виралите, за да ги открием. Като теб, Сара.
Сара поклати глава.
— Още не си спомням случилото се.
— Никой никога не си спомня. Травмата е прекалено голяма. — Олсън отново погледна умоляващо Питър. — Трябва да разбереш. Винаги сме живели по този начин. Това е единственият начин да оцелеем. За мнозина пръстенът е малка цена.
— Ако питате мен, тая работа е въшлива — отсече Алиша. Лицето ѝ беше застинало от гняв. — Чух достатъчно. Тези хора са помагачи. Те са като домашни любимци.
Изражението на Олсън помръкна, но продължи да говори със зловещо спокоен тон.
— Наричайте ни, както си искате. Не може да кажете нищо, което не съм чувал хиляди пъти. Майра не е единственото ми дете. Имах и син. Щеше да е горе-долу на вашата възраст, ако беше жив. Когато беше избран, майка му се възпротиви. В крайна сметка Джуд я изпрати в пръстена с него.
Собственият му син, помисли си Питър. Олсън беше изпратил на смърт собствения си син.
— Защо Джуд?
Олсън сви рамене.
— Защото е той. Джуд винаги го е имало — поклати глава. — да можех, щях да ви го обясня по-добре. Но всъщност сега нищо няма значение. Миналото си е минало, или поне така си казвам. Част от нас се подготвят за този ден от години. Готвим се да избягаме, да живеем живота си като хора. Но ако не убием Бабкок, той ще призове Безброя. С тези оръжия имаме шанс.
— И кой е в пръстена?
— Не знаем. Джуд не казва.
— Ами Маус и Ейми?
— Казах ти, че не знаем къде са.
Питър се обърна към Алиша.
— Те са.
— Не знаем — възрази Олсън. — А и Маусами е бременна. Джуд не би я избрал.
Питър не беше убеден. Всичко, казано от Олсън, засили убедеността му, че Маус и Ейми са в пръстена.
— Има ли друг начин, по който да влезем?
Тогава Олсън им обясни разположението на сградата, тръбите над пътеките, стигащи до пода на гаража, за да влязат в земята.
— В първия отсек ще е тъмно като в рог — предупреди той, докато хората му раздаваха пистолети и пушки от скрития склад. — Просто следвайте шума от тълпата.
— Колко хора още имаш вътре? — попита Холис. Тъпчеше джобовете си с пълнители. Коленичили до отворен сандък, Кейлъб и Сара зареждаха пушките си.
— Ние седмината и четирима други на балконите.
— Само толкова? — попита Питър. Залогът, който и в началото не беше на тяхна страна, сега се оказа далеч по-лош, отколкото си мислеше. — Колко има Джуд?
Олсън се намръщи.
— Мислех, че си разбрал. Той командва всички.
Когато Питър не каза нищо, Олсън продължи:
— Бабкок е по-силен от всеки друг вирал, когото сте виждали, и тълпата няма да е на наша страна. Няма да е лесно да го убием.
— Някой опитвал ли е?
— Веднъж — подвоуми се. — Малка група като нас. Преди много години.
Питър тъкмо щеше да попита какво се е случило, но по мълчанието на Олсън разбра отговора.
— Трябваше да ни кажете.
В изражението на Олсън се появи окаяно смирение. Питър разбра, че вижда товар, далеч по-тежък от съжалението или скръбта. Виждаше вина.
— Питър. Какво щеше да кажеш ти?
Не отговори. Не знаеше. Вероятно нямаше да му повярва. Не знаеше дали и сега да му вярва. Но Ейми беше в пръстена, беше сигурен, усещаше го с всяка своя клетка. Извади пълнителя от пистолета си, за да го нагласи по-стабилно, после отново го върна и издърпа предпазителя. Погледна към Алиша, която кимна. Всички бяха готови.
— Тук сме, за да намерим приятелите си — каза на Олсън. — Останалото е ваша задача.
Но Олсън поклати глава.
— Не се заблуждавайте. Щом се окажете в пръстена, битката ни е една и съща. Бабкок трябва да умре. Ако не го убием, той ще призове Безброя. Влакът ще е без значение.