Помисли си колко хубаво щеше да е да позвъни на Лайла и да ѝ разкаже. Усещането беше толкова силно, така ясно в паметта му, че му трябваше известно време да осъзнае колко необмислено беше желанието му, че за него машината на времето беше заработила по друг начин. Машината на времето, така го беше нарекла психоложката, приятелка на Лайла от болницата. Посетиха я само два пъти. Жена над трийсетте с преждевременно посивели, дълги коси, големи очи и вечно изпълнена със симпатия. Помоли ги да си събуват обувките преди всеки сеанс и седна с присвити под себе си крака, като лагерен отговорник, който щеше да ги води при пеенето. Говореше така тихо, че Улгаст се привеждаше от дивана, за да я чува. От време на време им обясняваше с тихия си глас, че съзнанието им ще им играе номера. Не ги предупреждаваше, думите ѝ не прозвучаха така, просто установяваше определен факт. Двамата с Лайла щели да идат някъде, да видят нещо и да изпитат остро чувство за вече преживяно. Можели например да се озоват пред касата в кварталния магазин с пакет пелени в количката си за пазаруване или пък да минат на пръсти покрай стаята на Ева, сякаш тя спи. Това щели да са най-тежките моменти, обясни им жената, защото тогава болката от загубата им щяла да се разгаря отново, но ги увери, че с времето подобни преживявания щели да са все по-редки.
На Улгаст обаче тези мигове не му причиняваха болка. Продължаваха да го спохождат и след трите изминали години, а той нямаше против да се случват. Бяха като неочаквани подаръци от съзнанието му. Но Лайла ги изживяваше по друг начин и той го знаеше.
— Агент Улгаст?
Обърна се на стола си. Обикновен сив костюм, нескъпи, тъмносиви удобни обувки, скучна до незабележимост вратовръзка: Улгаст май виждаше огледалния си образ. Само дето не познаваше лицето.
Изправи се и посегна към джоба си, за да извади личната си карта.
— Аз съм.
— Специален агент Уилямс. Хюстънски офис. — ръкуваха се. — Страхувах се, че все пак ще се качите на самолета и ще ви изпусна. Отвън има кола за вас.
— А съобщение има ли?
Уилямс извади от джоба си плик.
— Вероятно търсите това.
Улгаст взе плика. Вътре имаше факс. Седна и зачете, после отново го прочете. Продължаваше да го чете, когато Дойл се върна. Отпиваше от сламка и носеше пакет с тако.
Улгаст вдигна поглед към Уилямс.
— Ще ни дадете ли минутка?
Уилямс се отдръпна встрани.
— Какво има? — тихо попита Дойл. — Какво не е наред?
Улгаст поклати глава. Подаде му факса.
— Мили Боже, Фил. Става дума за цивилен.
Четири
Сестра Лейси Антоанет Кудото не проумяваше волята Божия. Знаеше само, че Той иска нещо.
Откакто се помнеше, светът ѝ говореше по този начин, с шепот и приглушени слова, скрити в шумоленето на палмовите листа, разлюлени от океанския бриз над селото от нейното детство; с шуртенето на струите студена вода, стичаща се върху скалите в потока зад дома ѝ; дори със забързаната шумотевица на хората, двигателите, машините и гласовете от човешкия свят. Беше шест или седемгодишно момиченце, когато попита сестра Маргарет, която ръководеше монашеското училище в Порт Локо какво чува, а сестрата се засмя.
— Лейси Антоанет — каза тя. — Как само ме изненада. Ами не знаеш ли? — Сниши глас и сведе лицето си до нейното. — Ами че това друго освен гласът на Бог не може да е.
Тя обаче вече знаеше. Разбра, още докато монахинята изричаше думите, че винаги го е знаела. На никого другиго не сподели за този глас. Начинът, по който монахинята говори с нея, сякаш двете споделят тайна, я убеди, че го е чула във вятъра и листата, във всяка нишка от съществуването, че това е лично между тях. Случваше се да изминат седмици или дори месец, когато гласът заглъхваше и светът отново ставаше обикновено място, сътворено от обикновени неща. Според нея повечето хора гледаха на света точно така. Дори най-близките ѝ хора го възприемаха по този начин — родителите ѝ, сестрите ѝ и приятелите в училище. Те прекарваха целия си живот като затворници на сива тишина, в безмълвен свят. Осъзнаването на този факт така я натъжаваше, че понякога плачеше по цели дни. Родителите я водиха на лекар, французин с дълги бакенбарди, който смучеше бонбони с аромат на камфор. Лекарят я мушкаше, оглеждаше и докосваше с хладната слушалка на стетоскопа си, но не намираше нищо нередно. „Колко е ужасно — мислеше си тя, — колко е ужасен такъв живот, във вечна самота“. Някой ден обаче, докато вървеше сред какаовите насаждения, вечеряше със сестрите си или пък нищо не правеше, само стоеше и гледаше неподвижна като камък на земята или лежеше будна в леглото, отново чуваше гласа, който не беше точно глас, излизаше от нейния вътрешен свят, но също и от всичко, което я заобикаляше, приглушен шепот, но сякаш създаден не от звук, а от самата светлина, носеща се леко като бриз. Когато навърши осемнайсет и се присъедини към монахините, знаеше какво шепне, шепнеше името ѝ.