— И кой е в пръстена?
— Не знаем. Джуд не казва.
— Ами Маус и Ейми?
— Казах ти, че не знаем къде са.
Питър се обърна към Алиша.
— Те са.
— Не знаем — възрази Олсън. — А и Маусами е бременна. Джуд не би я избрал.
Питър не беше убеден. Всичко, казано от Олсън, засили убедеността му, че Маус и Ейми са в пръстена.
— Има ли друг начин, по който да влезем?
Тогава Олсън им обясни разположението на сградата, тръбите над пътеките, стигащи до пода на гаража, за да влязат в земята.
— В първия отсек ще е тъмно като в рог — предупреди той, докато хората му раздаваха пистолети и пушки от скрития склад. — Просто следвайте шума от тълпата.
— Колко хора още имаш вътре? — попита Холис. Тъпчеше джобовете си с пълнители. Коленичили до отворен сандък, Кейлъб и Сара зареждаха пушките си.
— Ние седмината и четирима други на балконите.
— Само толкова? — попита Питър. Залогът, който и в началото не беше на тяхна страна, сега се оказа далеч по-лош, отколкото си мислеше. — Колко има Джуд?
Олсън се намръщи.
— Мислех, че си разбрал. Той командва всички.
Когато Питър не каза нищо, Олсън продължи:
— Бабкок е по-силен от всеки друг вирал, когото сте виждали, и тълпата няма да е на наша страна. Няма да е лесно да го убием.
— Някой опитвал ли е?
— Веднъж — подвоуми се. — Малка група като нас. Преди много години.
Питър тъкмо щеше да попита какво се е случило, но по мълчанието на Олсън разбра отговора.
— Трябваше да ни кажете.
В изражението на Олсън се появи окаяно смирение. Питър разбра, че вижда товар, далеч по-тежък от съжалението или скръбта. Виждаше вина.
— Питър. Какво щеше да кажеш ти?
Не отговори. Не знаеше. Вероятно нямаше да му повярва. Не знаеше дали и сега да му вярва. Но Ейми беше в пръстена, беше сигурен, усещаше го с всяка своя клетка. Извади пълнителя от пистолета си, за да го нагласи по-стабилно, после отново го върна и издърпа предпазителя. Погледна към Алиша, която кимна. Всички бяха готови.
— Тук сме, за да намерим приятелите си — каза на Олсън. — Останалото е ваша задача.
Но Олсън поклати глава.
— Не се заблуждавайте. Щом се окажете в пръстена, битката ни е една и съща. Бабкок трябва да умре. Ако не го убием, той ще призове Безброя. Влакът ще е без значение.
Новолуние. Бабкок усети как гладът се развихря в него. И простря съзнанието си към Мястото, Мястото на Завръщането с думите:
Време е.
Време е, Джуд.
Бабкок беше готов. Бабкок летеше. Рееше се над пустинята със скокове и извисявания, а грамадният възхитителен глад изпълваше съществото му.
Доведи ми ги. Доведи ми един, после друг. Доведи ги, защото трябва да живееш по този начин и по никой друг.
Във въздуха имаше кръв. Подушваше я, вкусваше я, усещаше как същината ѝ се влива в него. Първо щеше да е кръвта на животните, жива сладост. А после неговият Най-добър и Специален, неговият Джуд, който сънуваше съня по-добре от всички останали, от Времето на Превръщането, чието съзнание живееше с него в съня като брат, щеше да му доведе онези, чиято кръв Бабкок щеше да изпие и да се почувства изпълнен.
Изкачи стената с един-единствен скок.
Тук съм.
Аз съм Бабкок.
Ние сме Бабкок.
Спусна се. Чу ахканията на тълпата. Около него светеха огньовете. Зад пламъците бяха хората, дошли да гледат и да знаят. И през пролуката видя как животните приближават, подкарвани с бич, в очите им нямаше страх, имаше незнание, а гладът у него се надигна като вълна и той се стовари отгоре им, разкъсваше и дереше, първото, а после и останалите, всяко по реда си, великолепно изпълнение.
Ние сме Бабкок.
Сега вече можеше да чуе гласовете. Хорът на тълпата в техните клетки, зад пръстена от пламъци, и гласа на неговия Единствен, неговия Джуд, който стоеше на пътеката отгоре и ги водеше като при песен.
— Доведи ми ги! Доведи ми един, а после и друг! Доведи ми ги, защото трябва да живеем…
Стена от шум, издигащ се в зловещ унисон:
— … по този начин и никой друг!
В пролуката се появиха две фигури. Те се препъваха напред, блъскани от двама мъже, които бързо се отдръпнаха. Зад тях пламъците отново лумнаха, вратата от огън, която ги затвори, за да ги вземе.
Тълпата ревеше.
— Пръстен! Пръстен! Пръстен!
Паника от стъпки. Въздухът трепереше и туптеше.
— Пръстен! Пръстен! Пръстен!
И тогава я почувства. С ясно и ужасно избухване, Бабкок я почувства. Сянката иззад сянката, процепа в тъканта на нощта. Онази, която носеше семето на вечността, но не беше от неговата кръв, не беше от Дванайсетте или Нула.
Единствената на име Ейми.
Питър чу всичко от вентилационната шахта. Напяването, паническите ревове на стадото, а после тишината — притаения дъх, като от някакъв недовършен спектакъл — после експлозията от възгласи. Горещината идваше на вълни към стомаха му и с него задушливия дим на пушек от дизел. Шахтата беше достатъчно широка, за да може един човек да пълзи по нея. Някъде под него, събрани в тунел, свързващ пръстена с главния вход на затвора, бяха хората на Олсън. Нямаше как да съгласуват пристигането, нито да обявят на останалите, разположени в тълпата. Те просто трябваше да се досетят.