Питър видя пред себе си отвор: метална решетка на пода на канала. Притисна лице към нея и погледна надолу. Под решетката виждаше летвите на пътеката, а двайсет метра по-нататък — пода на пръстена, обвит с ров от горящо гориво.
Подът беше покрит с кръв.
По балконите тълпата отново беше подхванала напева си. Пръстен! Пръстен! Пръстен! Пръстен! Питър предположи, че той и останалите се намират вече над източния край на помещението. Щеше да се наложи да преминат по пътеката пред погледите на цялата тълпа, за да стигнат до стълбите на долния етаж. Погледна назад към Холис, който кимна и вдигна решетката, отдръпна я настрана. После дръпна предпазителя на пистолета си и припълзя напред, за да обкрачи отвора.
Ейми, мислеше си Питър, лоша работа, какво има там долу. Свържи се с нас, както можеш, иначе всички сме мъртви.
Той се отблъсна и промуши през отвора първо краката си.
Падаше дълго, достатъчно дълго, за да се чуди: Защо падам? Височината над пътеката беше по-голяма, отколкото беше очаквал — не два метра, а четири или пет, — удари се в метал и се чу звук от размърдване на кости. Претърколи се. Пистолетът го нямаше, беше избит от ръката му. Докато се търкаляше, с крайчеца на окото си видя фигурата отдолу: с вързани китки и покорно отпуснато тяло, с риза без ръкави, която Питър позна. Разумът му се вкопчи в образа, който беше едновременно и спомен за мириса от кладата в деня, в който изгориха трупа на Зандър Филипс, как седеше на слънчевата светлина пред електростанцията и името, избродирано върху джоба. Армандо.
Тео.
Мъжът в пръстена беше Тео.
Брат му не беше сам. Имаше още някой до него, мъж на колене. Той беше гол до кръста, проснат на пода, така че лицето му оставаше скрито. Когато ъгълът пред погледа на Питър се разшири, разбра, че вижда на пода стадото или поне останките от стадото — навсякъде се въргаляха късове, сякаш попаднали в експлозия. Приклекнал в центъра на тази издигаща се маса от плът и кости, с лице, приведено и заровено в останките, с тяло, което потръпваше в движение, сякаш пие, беше виралът, не вирал, като онези, с които Питър си беше имал работа. Това беше най-грамадният вирал, който беше виждал, който някой някога е виждал. С толкова грамадно изкривено туловище, че сякаш туловището беше самостоятелно същество.
— Питър! Дойде навреме, за да гледаш представлението!
Лежеше на гърба си, безполезен като костенурка. Джуд стоеше над него и го наблюдаваше с поглед, за който Питър нямаше определение, безгранично мрачно злорадство, целеше се с оръжие в главата му. Питър долови стъпки, които се приближаваха. От всички посоки по пътеките се втурнаха още мъже в оранжеви костюми.
Джуд стоеше точно под отвора.
— Давай — каза Питър.
Джуд се усмихна.
— Колко благородно.
— Ти не — каза Питър и вдигна поглед. — Холис.
Джуд погледна нагоре в мига, в който куршумът от пушката на Холис го уцели над дясното ухо. Мъгляво розово петно. Питър усети как въздухът се пропи с него. За миг нищо не се случи. После оръжието в ръцете на Джуд падна и издрънча по пътеката. На кръста му имаше голям пистолет. Питър видя как ръцете на Джуд се насочват към него и слепешката го търсят. После нещо се пръсна в него, от очите му рукна кръв, жалостив кървав рев, а той падна на колене, падна по очи с лице, на което беше замръзнало вечно удивление, сякаш казваше: Не мога да повярвам, че съм мъртъв.
Маусами, който управляваше помпата за гориво.
Двете с Ейми бяха влезли през главния тунел точно преди тълпата да пристигне и се криеха под стълбите, които свързваха етажа на нивото на двора с балконите. Чакаха безкрайно, свити на кълбо, показаха се чак когато чуха стадото да влиза и отгоре да избухват неистови възторзи. Въздухът беше нажежен, задушлив от дим и сажди.
Пламъците бяха ужасяващи.
Когато виралът разкъса стадото, тълпата сякаш изригна, всички вдигаха юмруци, припяваха и тропаха с крака, като същество, обхванато от невъобразим и ужасен екстаз. Някои държаха деца на раменете си, за да могат да гледат. Сега стадото ревеше, блъскаше се и тичаше из пръстена, втурваше се към пламъците и се връщаше объркано в налудничав танц между два полюса на смъртта. Докато Маусами наблюдаваше, виралът се протегна и улови едно от животните за задните крака, вдигна го със силно пукане, после го метна във въздуха, за да го запрати в клетките сред порой от кръв. След което остави животното, където беше — предните му крака риеха в пръстта и се мъчеха да придърпат потрошеното му тяло, — вдигна друго за рогата, използва същото движение, за да счупи врата му, после завря лице в умъртвената плът в основата на врата на животното. Туловището на вирала се изпълваше, докато пиеше, трупът на добичето се свиваше при всеки негов дъх, сбръчкваше се пред очите на Маусами, докато изпиваха кръвта от тялото му.