Останалото не видя, извърна лице.
— Доведи ми ги! — призова глас. — Доведи ми един и после друг! Доведи ми, защото ние трябва да живеем…
— … по този начин и по никой друг!
Тогава видя Тео.
Маусами изпита едновременно радост и ужас с такова ожесточение, сякаш излезе от тялото си. Дъхът ѝ спря, почувства се замаяна, прилоша ѝ. Двама мъже в комбинезони бутаха Тео напред, водеха го през пролуката в пламъците. Очите му бяха безжизнени, с почти волски поглед. Той, изглежда, изобщо не осъзнаваше какво се случва около него. Вдигна лице към тълпата и премигна неразбиращо.
Опита се да го извика, но гласът ѝ потъна в бурята от гласове. Погледна към Ейми с надеждата, че момичето ще знае какво да направят, но никъде не я видя. Над нея и около нея гласовете отново припяваха:
— Пръстен! Пръстен! Пръстен!
Тогава въведоха още един човек, двама мъже го държаха за ръцете. Главата му беше приведена, краката му едва докосваха пода, а мъжете, които го влачеха, го поставиха на земята и бързо се ометоха. Поздравленията от тълпата бяха оглушителни, буря от възгласи. Той пристъпи напред, огледа тълпата, като че някой можеше да му помогне. Вторият мъж се изправи на колене.
Беше Фин Даръл.
Изведнъж жената, която седеше до нея: познато лице, с дълъг розов белег на скулата ѝ като шев с издут от корема ѝ на бременна комбинезон, се обърна към нея:
— Познавам те — каза жената.
Маусами се отдръпна назад, но жената я сграбчи за ръката, очите ѝ свирепо се впиха в лицето на Маусами.
— Познавам те, познавам те!
— Пусни ме!
Отдръпна се. Зад нея жената истерично сочеше и крещеше:
— Познавам я, познавам я!
Маусами хукна. Мислеше си само как да стигне до Тео. Но не можеше да мине през пламъците. Виралът почти беше приключил със стадото, последното животно се гърчеше в челюстите му. След няколко секунди щеше да се изправи и да види двамата мъже — да види Тео — и това щеше да е краят.
Тогава Маусами видя помпата. Огромна мазна помпа, свързана с дълги маркучи към два тумбести резервоара за гориво, покрити с ръжда. Мъжът, който я управляваше, носеше оръжие с къса цев през гърдите си, на колана му висеше нож в кожена ножница. Гледаше на друга страна, както всички, обърнат към спектакъла зад стената от лумнали пламъци.
Подвоуми се — не беше убивала човек, — но това не можеше да я спре. Плавно се приближи към пазача откъм гърба му, измъкна ножа и го заби с всичката си сила ниско в гърба му. Усети стягането и опъването на мускулите и стойката му, като при лък. Дълбоко от гърлото му излезе удивено издихание.
Усети как умря.
Издигнал се над врявата, отгоре се чу глас: Питър ли беше?
— Тео, бягай!
Помпата беше бъркотия от лостове и копчета. Къде бяха Майкъл и Кейлъб, когато толкова ѝ трябваха? Маусами улови напълно наслуки най-големия лост, дълъг колкото от китката до лакътя ѝ, обви около него длан и го дръпна.
— Спрете я! — ревна някой. — Спрете тая жена!
Когато Маусами почувства как изстрелът я уцели високо в хълбока — странна тривиална болка като ужилване от пчела, — разбра, че е успяла. Пламъците угасваха, стихваха около пръстена. Изведнъж тълпата се заотдръпва от жиците, всички крещяха, избухна хаос. Виралът се беше отдалечил от последното животно и се изправи — цял пулсираща светлина, очи, хищни нокти, зъби, гладко лице, дълга шия, огромна гръд, обляна в кръв. Тялото му беше подпухнало като на кърлеж. Стоеше на три метра, може би повече. С едно мръдване на главата очите му забелязаха Фин, главата му се наклони настрани, тялото му се стегна, сякаш се целеше, готово да скочи. И скочи. Прелетя във въздуха между тях със скоростта на мисълта, невидим, както куршумът беше невидим, изведнъж се оказа там, където Фин лежеше безпомощен. Какво последва, Маусами не видя ясно и се радваше, че не го е видяла, толкова бързо и ужасно беше, като при животните, но по-бързо, защото беше човек. Ливна кръв като при разкъсано и част от Фин изчезна първия път, останалата на втория.