Тео, помисли си тя, когато болката в крака ѝ изведнъж се усили във вълна от жега и светлина, които я превиха на две. Кракът ѝ се прегъна под нея, тя полетя. Тео, тук съм. Дойдох да те спася. Имаме бебе, Тео. Бебето е момче.
Докато падаше, видя фигура, който спринтираше през пръстена. Ейми. От косата ѝ се носеше пушек, по дрехите ѝ просветваха огнени езици. Виралът се обърна към Тео. Ейми застана между тях, закри Тео като щит. Застана лице в лице с огромното, подуто туловище на съществото, съвсем мъничка, колкото едно дете.
И мигът застина, целият свят застина, докато виралът наблюдаваше фигурката пред себе си. Маусами си помисли: това момиче иска да каже нещо. Момичето ще отвори уста и ще заговори.
Двайсет метра по-горе Холис се спусна през отвора с пушката си, следван от Алиша с РПГ. Тя го наведе към пода и насочи цевта му към мястото, където стояха Ейми и Бабкок.
— Не мога да стрелям!
Кейлъб и Сара се спуснаха зад тях. Питър сграбчи оръжието на Джуд от пътеката и стреля към двамата мъже, които тичаха към тях. Единият извика протяжно и падна надолу с главата на долния етаж.
— Стреляй по вирала! — извика той на Алиша.
Холис стреля и вторият мъж падна по лице на пътеката.
— Тя е много близо! — каза Алиша.
— Ейми — ревна Питър, — махай се оттам!
Момичето не помръдна. Колко време можеше да го удържи по този начин? И къде беше Олсън? Последните пламъци бяха угаснали, хората тичаха надолу по стълбите като лавина от оранжеви костюми. Тео, на ръце и колене, се отдалечаваше от вирала, но го правеше вяло, беше се примирил, нямаше сили да се противи. Кейлъб и Сара хукнаха по пътеката към стълбите и сега слизаха сред бъркотията на балконите. Питър чу жени да пищят, деца да плачат, глас, който приличаше на този на Олсън, се издигаше над данданията:
— Тунелът! Всички да тичат към тунела!
Маусами тръгна към пръстена.
— Насам! — тя се препъваше, падна на пода и се привдигна. Панталоните ѝ бяха целите в кръв. Застана на четири крака и се опита да се изправи. Махаше и крещеше:
— Погледни насам!
Маус, помисли си Питър, отдръпни се назад.
Твърде късно. Магията се разруши.
Виралът се наклони с лице към тавана и приклекна, като набираше сила, за да скочи, а после вече летеше, носеше се във въздуха. Изправи се пред тях с безмилостна неизбежност, надвеси се над главите им, уловил се за една от гредите на тавана, туловището му се люлееше като на дете, което се върти около дърво — странно развеселена и дори игрива картина, — после се приземи на пътеката с разтърсващо тракане.
Аз съм Бабкок.
Ние сме Бабкок.
— Лиш…
Питър усети как изстрелът от противотанковото оръжие профучава покрай лицето му, парване от нагорещен въздух по страната му. Разбра какво ще се случи, преди да е станало.
Гранатата избухна. Взрив, жега, Питър беше отблъснат към Алиша, двамата се прекатуриха на пътеката, но пътеката вече я нямаше. Пътеката падаше. Улови се за нещо, задържа се. И двамата паднаха тежко, за един изпълнен с надежда миг всичко свърши. Тогава пътеката се наклони отново и с пукане на нитове и стенание на огънат метал краят на пътеката се откъсна от тавана, наклони се към пода като глава на чук и започна да пада.
Лион от алеята лежеше по лице на земята. Проклятие, помисли си. Къде отиде момичето?
В устата му имаше кърпа, китките му бяха завързани зад него. Опита се да размърда крака, но и те бяха завързани. Онзи грамадният беше, Холис. Лион си спомни. Холис изникна от мрака, размаха нещо, а след това Лион се оказа сам и овързан неподвижно в тъмното.
Носът му беше подут от сополи и кръв. Онзи кучи син сигурно го е счупил. Само това му липсваше — счупен нос. Май имаше и два счупени зъба, но заради кърпата в устата си, с притиснатия под нея език, нямаше как да провери.
Такъв проклет мрак беше тук, че не виждаше и на две стъпки пред лицето си. Отнякъде се носеше воня на боклук. Хората винаги си изхвърляха боклука по алеите, вместо да го хвърлят на бунището. Колко пъти беше чувал Джуд да казва на хората: Носете шибания си боклук на бунището, нали? Какво, свине ли сме? Майтап, нещо такова, понеже не бяха свине, но имаше ли всъщност разлика? Джуд винаги си правеше такива шеги, за да наблюдава как хората се гърчат. Известно време имаха свине — Бабкок обичаше свинско почти колкото и говеждо, — но една зима измряха от болест. Или пък просто са разбрали какво ги чака и са решили: Какво пък, по дяволите, по-добре да легна и да си умра в калта.