Никой нямаше да дойде да търси Лион, това беше сигурно, той сам трябваше да реши проблема си със ставането. Можеше и да успее да го направи, ако придърпа колене към гърдите си. От движението раменете му го заболяха неистово, така както бяха извити назад, зари глава със счупения си нос и зъби в пръстта. Извика от болка през кърпата, когато го направи, беше замаян и задъхан, целият плувнал в пот. Вдигна лице — раменете го заболяха още по-силно, какво, мамка му, беше направил онзи приятел, та така здраво беше вързал ръцете му — надигна горната част на тялото си, докато не седна с присвити колене под себе си и разбра, че е сгрешил. Нямаше как да се изправи. Помисли си да пристъпи на пръсти, да скочи до изправено положение. Но пак щеше да зарие лице в пръстта. Да беше се изтласкал до стената най-напред и тогава да се издърпа нагоре по нея. А сега беше приклещен с обездвижени крака под себе си, замръзнал като огромно лайно.
Опита се да извика за помощ, нещо просто, като думата „Ей“, но излезе само едно протяжно Аааааааа, от което му се докашля. Вече усещаше как кръвообращението на краката му спира, чувстваше изтръпването, което запълзя от пръстите нагоре като мравки.
Там нещо се движеше.
Гледаше към началото на алеята. От другата ѝ страна имаше площад, потънал в тъмнина, защото огънят във варела беше догорял. Втренчи се в мрака. Може пък да е Хап, който го търси. Който и да беше, той нищо не виждаше. Вероятно разумът му го подвеждаше. Сам навън при новолуние, кой ли не би се изнервил.
Не, нещо се движеше. Лион отново го усети. Усещането идваше от земята, изпод коленете му.
Над него се стрелна сянка. Вдигна глава и видя само звездите, разположени сред разлята чернилка. Усещането в коленете му вече беше по-отчетливо, ритмично разтърсване като пляскане от хиляди криле. Какво, по дяволите…?
През алеята се стрелна силует. Хап.
Аааааааааа, извика през кърпата. Ааааааааа. Но изглежда Хап не го забеляза. Спря на ръба на алеята, задъхан и хукна нанякъде.
После видя Хап да тича обратно.
Пикочният мехур на Лион се отпусна, а после и червата му. Но съзнанието му не можеше да отчете тези факти, защото всичките му мисли бяха заличени от огромен, непосилен ужас.
Краят на пътеката се стовари върху пода с огромен трясък. Свил се при едно от перилата, Питър едва успя да се задържи. Покрай него падна предмет, издрънча, преди да отскочи в пространството: празния РПГ, от чието дуло се виеше спирала от слаб дим. После отгоре му се стовари нещо тежко — Холис и Алиша, вкопчени един в друг — и това беше: тримата падаха свободно, плъзгаха се по наклонената пътека към пода отдолу.
Стовариха се на земята сред бъркотия от крака, ръце и тела, екипировка. Разхвърчаха се по пода като топки, метнати с ръка. Питър падна на гръб, примигна към далечния таван, съзнанието и тялото му гъмжаха от адреналин.
Къде беше Бабкок?
— Хайде! — Алиша го беше сграбчила за ризата и го дърпаше да се изправи. Зад нея стояха Сара и Кейлъб. Холис куцаше към тях, някак успяваше да носи пушката си.
— Трябва да се измъкнем оттук!
— Къде се дяна?
— Не знам! Скочи нанякъде!
Останките от животните бяха пръснати навсякъде. Из въздуха се носеше мирис на кръв и месо. Ейми помагаше на Маус да се изправи. Дрехите на момичето продължаваха да тлеят, но тя май не забелязваше. Част от косата ѝ беше опърлена и откриваше ярка червенина на скалпа ѝ.
— Помогне на Тео — каза Маусами, когато Питър приклекна до нея.
— Маус, простреляна си.
От болка стискаше зъби. Заблъска го.
— Помогни му.
Питър отиде до мястото, където брат му стоеше на колене в мръсотията. Изглеждаше замаян, с объркано изражение. Краката му бяха боси, дрехите му висяха на парцали, рани покриваха ръцете му. Какво са му сторили?
— Тео, погледни ме — нареди Питър и го сграбчи за рамене. — Ранен ли си? Можеш ли да ходиш?
Стори му се, че в погледа на брат му проблесна слаба светлинка. Не целият Тео, но поне проблясък.
— О, боже — каза Кейлъб, — това е Фин.
Момчето сочеше окървавена маса на пода на няколко метра от тях. Питър отначало го взе за част от добитъка, но после се вгледа и разбра, че купчината от плът и кости е наполовина човек, торс, глава и една ръка, която лежеше превита под странен ъгъл, над челото на мъртвия. От кръста надолу нямаше нищо. Лицето, както беше казал Кейлъб, беше на Фин Даръл.
Притисна още по-силно Тео за раменете. Сара и Алиша вдигаха Маусами на крака.
— Тео, искам да се постараеш да вървиш.
Тео примигна и облиза устни.
— Наистина ли си ти, братле?