Питър кимна.
— Дойде… за мен.
— Кейлъб — каза Питър, — помогни ми.
Питър привдигна Тео и обви ръка около кръста му, Кейлъб го пое от другата страна.
Побягнаха заедно.
Влязоха в тъмен тунел, сред бягащата тълпа. Хората се блъскаха през изхода, тъпчеха се, притискаха се. Отгоре Олсън ги насочваше през отвора и крещеше с всички сили:
— Тичайте към влака!
Изскочиха от тунела на двора. Всички хукнаха към главната врата, която беше отворена. Заради тъмнината и объркването беше настъпило задръстване, прекалено много хора се мъчеха да си проправят едновременно път през изхода. Някои се опитваха да се изкатерят по загражденията, хвърляха се към жиците, вкопчваха се и продължаваха нагоре. Докато Питър гледаше, високо отгоре падна мъж и се разпищя с омотан в шиповете крак.
— Кейлъб! — извика Алиша. — Вземи Маус!
Тълпата се блъскаше около тях. Питър видя главата на Алиша да се показва и скрива над бъркотията, знаеше, че развятата руса коса е на Сара. Двете се движеха в друга посока, бореха се с потока на тълпата.
— Лиш! Къде отивате? — вой от единствена, постоянна нота, която раздра въздуха и която като че ли идваше не от една посока, а от всички посоки едновременно, удави гласа му.
Майкъл, помисли си той. Идваше Майкъл.
Изведнъж се оказаха изблъскани напред, енергията на обзетото от ужас множество ги издигна като вълна. Питър някак успяваше да държи брат си. Преминаха през вратата и се вляха в друга група хора, притиснати в прохода между двете огради. Някой се стовари върху него отзад и чу как връхлетелият го стене, препъва се и пада под краката на тълпата. Питър си проправяше път напред, блъскаше, буташе, използваше тялото си като стенобойна машина, докато най-после не излязоха от втората врата.
Релсите водеха право напред. Тео сякаш се събуждаше, полагаше усилия да се движи сам, докато си проправяха път през тълпата. В хаоса и тъмнината Питър не виждаше никого от останалите. Викаше ги по име и не чуваше отговор сред крясъците на тичащите покрай него. Пътят се изкачваше по пясъчно възвишение и с наближаването на върха той видя светлина, която приближаваше от юг. Отново се чу просвирване на сирена и тогава го видя.
Огромен сребрист облак се кълбеше към тях и съсичаше нощта като с нож. Единствен сноп светлина светеше от предната му част и осветяваше струпалите се около релсите хора. Видя Кейлъб и Маусами да тичат към влака. Питър продължаваше да подкрепя Тео, препъна се в насипа, изсвириха спирачки. Хората се втурнаха покрай влака, опитваха се да се вкопчат в него. Когато машината наближи, в предното отделение се отвори капак и от него се надвеси Майкъл.
— Не можем да спрем!
— Какво?
Майкъл направи фуния пред устата си.
— Трябва да продължим да се движим!
Скоростта на влака намаля до пълзене. Питър видя Кейлъб и Холис да вдигат някаква жена към един от трите закрити вагона след локомотива. Майкъл помагаше на Маусами да се изкачи по въжената стълба във влака, Ейми ѝ помагаше отдолу. Питър се затича с брат си, опитваше се да съгласува скоростта им с тази на въжената стълба. Когато Ейми изчезна зад капака, Тео се улови за стълбата и се заизкачва. Щом стигна до върха, Питър се метна към стълбата и се улови за нея, краката му увиснаха във въздуха. Зад него се разнесе стрелба, покрай вагоните профучаха куршуми.
Хлопна вратата след себе си и се оказа в претъпкано отделение, осветено от сто мънички светлинки. Майкъл седеше на контролното табло, Били беше до него. Ейми се беше отдръпнала на пода зад стола на Майкъл с широко отворени очи и притиснала колене към гърдите. Тесен коридор вляво от Питър водеше към фургоните.
— Рояци, Питър — завъртя се Майкъл на стола си. — Тео пък откъде се появи?
Братът на Питър лежеше проснат на пода в коридора. Маусами притискаше главата му към гърдите си, присвила окървавен крак под себе си.
Питър извика към предното отделение.
— Има ли някакъв медицински комплект в това чудо?
Били му подаде метална кутия. Питър я отвори и измъкна тясна превръзка, нави я като марля. Разкъса крачола от панталона на Маусами и откри раната, дупка, пробита кожа и кървава плът, постави отгоре ѝ превръзката и ѝ каза да я притиска.
Тео вдигна лице, очите му просветнаха.
— Сънувам ли ви?
Питър поклати глава.
— Тя коя е? Момичето. Мислех… — гласът му заглъхна.
Откритието го порази, ето че го направи. Грижи се за брат си.
— По-късно ще има време за обяснения, нали?
Тео се усмихна немощно.
— Както кажеш.
Питър отиде в предната част на локомотивната кабина, между двете седалки. През процепа на предното стъкло между пластините виждаше пустинята на светлината от предния фар и релсите, които се скриваха под тях.