— Бабкок мъртъв ли е? — попита Били.
Поклати глава.
— Не го ли убихте?
Въздишката на жената изведнъж го изпълни с гняв.
— Къде, по дяволите, беше Олсън?
Преди Били да успее да отговори, Майкъл се намеси:
— Чакайте, къде са другите? Къде е Сара?
Питър последно я беше видял с Алиша пред вратата.
— Може да е в някой от фургоните.
Отворила вратата на кабината отново, Били се надвеси навън и пак се вмъкна.
— Надявам се, че всички са във влака — каза тя, — защото те идват. Ускори докрай, Майкъл!
— Сестра ми може да е останала отвън! — извика Майкъл. — Ти каза, че ще вземем всички!
Били не чака и миг повече. Нахвърли се върху Майкъл, блъсна го обратно на стола, сграбчи лоста на таблото и го придвижи напред. Питър усети как влакът ускорява. На таблото се събуди цифров датчик, цифрите бързо се увеличаваха: 30, 35, 40. Били хукна покрай Питър по коридора, където имаше стълба към втори капак на покрива. Тя се качи пъргаво, завъртя колелото и извиси глас към задната част на влака.
— Гюс! Горе, давай!
Гюс се втурна, повлякъл торба от мъхеста тъкан, която отвори и от нея се показаха ловни пушки. Подаде една на Били и взе една за себе си, после вдигна омазаното си в масло лице към Питър и му подаде оръжие и на него.
— Ако ще идваш — изхриптя той, — може би ще ти е от полза да вървиш с приведена глава!
Качиха се по стълбата, първо Били, после Гюс. Когато Питър подаде глава през капака, вятърът го връхлетя в лицето и го накара да се сниши. Преглътна, потисна дълбоко в себе си страха и отново се показа навън, промуши се през отвора с лице, обърнато към челото на влака, запълзя по покрива по корем. Майкъл му подаде оръжието отдолу. Присви се, опита се да върви и в същото време да държи пушката. Вятърът го брулеше с постоянен натиск, който заплашваше да го събори. Покривът на локомотива беше объл, с плоска ивица под средата. Сега вървеше с лице към задната част на влака. Били и Гюс бяха доста пред него. Пред погледа на Питър прескочиха празното пространство между първия и втория вагон назад към края на влака и към тътнещия мрак.
Най-напред видя виралите като пулсиращо зелено сияние. Над буботенето на локомотива и скриптенето на колелата по релсите чу Били да вика, но думите ѝ бяха ответи. Пое дъх, задържа го и прескочи празното пространство към първия вагон. Част от него се чудеше: Какво правя тук, какво правя на покрива на движещ се влак, а друга част от него приемаше факта с неговата странност, като неизбежно следствие от нощните събития. Зеленото сияние се приближаваше и се разкъсваше на остри клинове от множество подскачащи точки, като разширяваше площта си. Питър осъзна, че вижда не десет или двайсет вирала, а армия от стотици.
Безброя.
Безброя на Бабкок.
Когато силуетът на първия стана различим и се извиси във въздуха към задната част на влака, Били и Гюс стреляха. Питър вече беше на половината на първия вагон. Влакът се разтресе и той усети, че се плъзга, пушката му отхвръкна и падна. Чу писък, вдигна поглед, отпред вече нямаше никой — мястото където стояха Били и Гюс беше пусто.
Едва се закрепи, когато страховит трясък от предната част на влака го отхвърли напред. Хоризонтът изчезна, небето го нямаше. Плъзгаше се по корем по наклонения покрив на вагона. Миг преди да полети в празното, ръцете му откриха тясна издатина в метала върху една от бронираните пластини. Нямаше време дори да се изплаши. Във фучащия мрак усети, че минава покрай стена. Движеха се през тунел, прокопан през планината. Държеше се здраво, краката му се люлееха, дращеха по стената на влака, после почувства въздушно течение под себе си, вратата на вагона се отвори, нечии ръце го сграбчиха и го издърпаха вътре.
Кейлъб и Холис го издърпаха. Сплели ръце и крака, те се строполиха на пода на вагона. Вътрешността се осветяваше от полюляващ се на кука фенер. Вагонът беше почти празен, имаше само няколко тъмни фигури, скупчени покрай стените и очевидно парализирани от страх. Зад отворената врата пробягваха стените на тунела и изпълваха пространството с фучене и вятър. Питър скочи на крака, от сенките изникна позната фигура: Олсън Хенд.
У Питър лумна гняв. Улови мъжа за гърба на комбинезона, бутна го до стената на вагона и притисна гърлото му с ръка.
— Къде бяхте, по дяволите? Оставихте ни сами!
Лицето на Олсън побеля като сняг.
— Съжалявам. Друг начин нямаше.
Питър проумя, че Олсън ги е пратил в пръстена като примамка.
— Знаел си кой е, нали? През цялото време си знаел, че ми е брат.
Олсън преглътна, адамовата му ябълка подскачаше под дланта на Питър.