— Благодаря, че ми каза.
— Където и да е — отвърна след пауза Питър. Объркан беше донякъде. Събитията от предходната нощ — четирите дни в Рая — приличаха на кошмар от треска.
— Според мен са искали да отидат… Някъде другаде.
Ейми се беше отделила от групата и навлязла в полето. Наблюдаваха я известно време как върви през разветите от вятъра треви.
— Мислиш ли, че разбира какво направи? — попита Алиша.
Ейми беше махнала куплунга. Превключвателят беше в задната част на локомотива до основната секция. Вероятно е бил свързан с резервоар с дизелово гориво или керосин, предположи Майкъл, и с някакво запалително устройство. Само това е трябвало да се направи. Подсигуряване в случай че вагоните бъдат завладени от вирали. Замислеше ли се човек, виждаше смисъла.
Питър предполагаше, че такъв има. Но никой не можеше да обясни как Ейми беше разбрала какво да направи, нито пък какво я е накарало да натисне ключа. Действията ѝ изглеждаха, както и всичко около нея, напълно необясними. И все пак се оказваше, че за пореден път е спасила живота им.
Питър я наблюдава дълго. Сред високите до кръста ѝ треви тя сякаш плуваше, разперила ръце встрани, докосваше леко мъхнатите им върхове. Много дни бяха изминали, без да се замисля за случилото се в Лечебницата, но сега, докато я наблюдаваше как въври сред тревите, споменът за онази странна нощ го завладя. Чудеше се какво ли е казала на Бабкок, докато стоеше пред него. Момичето сякаш принадлежеше на два свята: единият, който той можеше да види, и онзи, който не можеше. А смисълът на тяхното пътуване се криеше в онзи, скрития свят.
— През изминалата нощ загинаха много хора — каза Алиша.
Питър пое дъх. Въпреки слънцето, изведнъж му стана студено. Погледът му все още следваше Ейми, но в ума си видя Майра — тялото ѝ, притиснато към покрива на влака, ръката на вирала, която я застига и издърпва. Празното място и писъците ѝ, докато падаше.
— Мисля, че те отдавна са били мъртви — каза той. — Едно е сигурно, тук не можем да останем. Да видим с какво разполагаме.
Прегледаха провизиите си, наредиха ги на земята до локомотива. Нямаха много: шест ловни пушки, два пистолета с по няколко патрона у всеки, една автоматична пушка, два резервни пълнителя за нея плюс двайсет и пет патрона за ловните пушки, шест ножа и трийсетина литра вода в бутилки, плюс още в резервоар във влака, няколкостотин литра дизел, но без кола, с която да го използват, два импрегнирани брезента, три кутии кибрит, медицински комплект, керосинов фенер, дневника на Сара — измъкнала го от раницата си, преди да напуснат бараката. Нямаха никаква храна. Холис каза, че може би има дивеч някъде, но не трябваше да пилеят мунициите си, затова можеха да заложат капани. Може би щяха да намерят някаква храна в Калиенте.
Тео спеше на пода в локомотива. Разказал им беше случилото се с него, така както си спомняше събитията. Спомените му бяха откъслечни — от нападението в търговския център, после времето в килията, сънят с жената в кухнята и борбата му да остане буден, мъчителните посещения на мъжа, за когото Питър беше почти сигурен, че е Джуд, но за Тео беше мъчително да разказва и накрая заспа толкова дълбоко, че се наложи Сара да уверява Питър, че брат му диша. Раната на крака на Маусами се оказа по-тежка, отколкото тя твърдеше, но не беше опасна за живота. Куршумът — или по-скоро сачма от ловна пушка — беше преминала през външната част на бедрото ѝ, прорязала грозна вдлъбнатина, но излязла чисто. Предишната нощ Сара заши плътно раната с игла и конец от медицинския комплект, а после я дезинфекцира със спирт, открит в бутилка под умивалника в малката тоалетна в локомотива. Болката вероятно е била неистова, но Маусами я понесе със стоическо мълчание, стиснала зъби и уловила ръката на Тео. Докато е чиста раната, каза Сара, няма опасност. С малко късмет до ден-два ще може да ходи.
Въпросът беше къде ще отидат. Холис повдигна темата, а Питър се почувства изненадан. Никога не му беше хрумвало, че няма да могат да продължат напред. Каквото и да ги делеше от Колорадо, той се чувстваше по-уверен отвсякога, че трябва да открият какво има там, а вече му се струваше прекалено късно да се връщат назад. Наложи му се да признае обаче, че Холис има право. Тео, Фин, жената, която Алиша първа беше разпознала, а после и Маусами, като Лайза Чоу — те всички бяха от Колонията. Каквото и да се случваше с виралите — а беше очевидно, че нещо се случва, оказваше се, че хората им трябват живи. Дали да се върнат и да предупредят останалите? Ами Маусами, дори кракът ѝ да беше здрав, можеше ли да продължи да върви? Нямаха коли, мунициите им бяха недостатъчни за оръжията, които имаха. Вероятно някак щяха да намерят храна, но това щеше да ги забави. Скоро щяха да се озоват сред планините, където теренът беше много по-труден. Бременна жена щеше ли да е в състояние да извърви целия път до Колорадо? Само задавал въпросите, каза Холис, защото някой трябвало да ги зададе, не знаел какво да мисли. От друга страна, извървели дълъг път. Бабкок, каквото и да представлявал, все още го имало, както и Безброя. Да се върнат обратно си имало свои рискове.