— Защо ми причиняваш това?
Той дълго не откъсна поглед от нейния и я погали по ръката.
— Да се срещнем по-късно. Моля те.
В крайна сметка заживя с нея и Ейми. Не беше сигурна сама ли го покани, или се случи някак от самосебе си. Тя веднага съжали, че се е стигнало до съжителство. Кой всъщност беше този Бил Рейнолдс? Изоставил там някъде в Небраска съпругата и синовете си, нагласените в бейзболни екипи Боби и Били. Понтиакът го нямаше, нямаше и работа. И работата зарязал, обясни ѝ той. Проблемът бил в икономиката, каза ѝ, никой нищо не купувал. Имал план, но единственият план, по който се виждаше да работи, беше да виси в къщата и да не помръдва пръста си нито за Ейми, нито за домашните задължения, дори чиниите от закуската не миеше, а тя по цял ден се трепеше в Кутията. Три месеца след като се нанесе в къщата, я удари за пръв път — беше пил и щом я удари, ревна на мига. Повтаряше непрекъснато колко съжалявал. Хлипаше на колене, сякаш тя го е ударила, а не той нея. Трябвало да разбере колко трудно било всичко, променил се животът му. Кой мъж щял да го понесе. Обичал я, съжалявал, нямало да се повтори, никога. Закле се. Нито нея, нито Ейми щял да удари. Накрая Джанет се чу да казва, че и тя съжалява.
Удари я заради пари през зимата. Когато не ѝ достигна сумата, за да плати нафтата за отопление, я удари отново.
— Мамка му, жено. Не ме ли виждаш в какво положение съм?
Просната на кухненския под, Джанет се държеше за главата. Отстрани, където я беше ударил. От удара му загуби равновесие. Чудно нещо, както лежеше на пода, видя колко е мръсен. Зацапан, в лекета, с валма от прах и какво ли не под шкафовете и местата, които по принцип оставаха скрити от погледа. Половината ѝ разум осмисляше мръсотията, а другата половина казваше: Не мислиш правилно, Джанет, Бил те удари и нишката се скъса, затова си на пода и се притесняваш за мръсотията. Странен беше и начинът, по който възприемаше околните звуци. Горе, на малкия телевизор в стаята си, Ейми гледаше телевизия. Джанет чуваше телевизора, сякаш е в главата ѝ. Барни, лилавият динозавър и песничка за миенето на зъбите. Някъде отдалече дойде шумът от цистерната, която си заминаваше. Двигателят ѝ забоботи при потеглянето и тътенът се насочи към главния път.
— Това не е твоят дом — каза тя.
— Тук си права — Бил взе бутилка уиски от шкафа над мивката и си наля в буркан от мармалад, въпреки че беше едва десет сутринта. Седеше на масата, кръстосал крака за по-удобно. — Не е и моята нафта.
Джанет се извърна и понечи да се изправи, но не успя. Около минута го наблюдава как пие.
— Махай се.
Той се разсмя, поклати глава и отпи от уискито.
— Каква смехория — каза той. — И ми го казваш така, както си лежиш на пода.
— Говоря сериозно. Махай се.
В стаята влезе Ейми. Държеше плюшеното зайче, с което никога не се разделяше. Носеше хубавия гащеризон с избродирани отпред на гърдите ягоди, който Джанет ѝ купи в магазина за намалени стоки. Една от презрамките се беше отвързала и висеше над кръста ѝ. Сигурно Ейми сама я е разхлабила, защото се е налагало да иде до тоалетната, разбра Джанет.
— Мамо, лежиш на пода.
— Добре съм, миличка. — Изправи се, за да ѝ покаже, че е добре. Лявото ѝ ухо пищеше. Около главата ѝ като в анимационно филмче закръжиха звезди. Видя петно кръв на ръката си. Не знаеше откъде се е взела. Вдигна Ейми и ѝ се усмихна колкото е възможно най-искрено. — Виждаш ли? Мама просто се подхлъзна, това е. До тоалетната ли трябва да идеш, бебчо? Трябва да ползваш гърнето, така ли?
— Я се виж само — обади се Бил. — Ще се погледнеш ли? — отново поклати глава и отпи. — Тъпа кучка такава. Че тя може и да не е от мен.
— Мамо — каза момиченцето ѝ и посочи, — порязала си се. На носа.
И дали заради чутото, или заради кръвта, момиченцето се разплака.