Лейси, казваше ѝ светът. Лейси. Чуй.
Отново чу гласа, години по-късно и много далече от океана, както си седеше на кухненската маса в Обителта на сестрите на милосърдието в Мемфис, Тенеси.
Не мина много време, след като майката си тръгна, и сестра Лейси откри бележката в раницата на момичето. Някакво безпокойство около самата случка беше обхванало Лейси и докато наблюдаваше момиченцето, изведнъж разбра: майката ѝ така и не каза как се казва. Момиченцето очевидно беше нейна дъщеря. Имаше същата тъмна коса, същата бледа кожа и дълги, извити в краищата като повдигнати от слаб повей мигли. Хубаво момиченце беше, но косата ѝ трябваше да се среше. В косата ѝ имаше кичури, сплъстени като кучешка козина, а освен това държеше якето си на масата, сякаш е свикнала да си тръгва набързо от различни места. Изглеждаше здрава, макар и малко слабичка. Панталоните ѝ бяха възкъсички и вкоравени от мръсотия. Момиченцето привърши с яденето, от което не остави и троха. Лейси взе стол и се настани до нея. Попита я дали в раницата няма нещо, с което би искала да си поиграе, или пък книга, която да почетат заедно. Момиченцето, което и дума не беше отронило, само кимна и я подаде в скута ѝ. Лейси огледа розовата раница с апликация на някакви момиченца от анимационни сериали, чиито огромни тъмни очи ѝ заприличаха на очите на момиченцето. Спомни си какво ѝ разказа жената, че е водела дъщеричката си на училище.
Лейси дръпна ципа на раницата и извади отвътре плюшения заек и чифт навито бельо, чорапи, четка за зъби и кутия със зърнени блокчета с ягодов вкус, наполовина празна. В чантата нямаше друго, но после забеляза малкия затворен с цип джоб отвън. Твърде късно беше вече за училище, даде си сметка Лейси. Момиченцето нямаше приготвен обяд, нито учебници. Затаи дъх и отвори ципа на джоба. Вътре откри листчето хартия, разгърна го.
Съжалявам. Казва се Ейми. На шест години е.
Лейси дълго не откъсна поглед от бележката. Не се взираше в думите, чието значение ѝ беше съвършено ясно. Взираше се пространството около тях. Една цяла празна страница. На този свят момиченцето имаше само трите кратички изречения, с които да обясни коя е. Само три изречения и няколкото вещи в чантата. По-тъжно нещо сестра Лейси Антоанет Кудото не беше виждала в своя живот. Толкова тъжно беше, че дори да заплаче не можеше.
Нямаше смисъл да търсят жената. Сигурно вече беше много далече. А и какво щеше да прави Лейси, дори да я откриеха? Какво да ѝ каже? „Май забравихте нещо. Мисля, че допуснахте грешка.“ Никава грешка нямаше. Жената, проумя Лейси, беше изпълнила своя предварителен замисъл.
Сгъна бележката и я пъхна в джоба на ризата си.
— Ейми — каза тя и също както сестра Маргарет беше постъпила преди толкова много години там, в двора на училището на Порт Локо, сестра Лейси сведе лице до това на момиченцето и се усмихна. — Нали така се казваш, Ейми? Имаш красиво име.
Момиченцето огледа стаята бързо и малко крадешком.
— Къде е Питър?
Лейси за миг се замисли. Братче ли имаше? Да не би да е бащата на момиченцето?
— Ами — каза тя — кой е Питър, Ейми?
— Той е в чантата — заяви момиченцето.
Лейси си отдъхна, първата молба на момиченцето към нея беше лесна за изпълнение. Извади зайчето от чантата. Играчката беше направена от кадифен плюш, излинял от износване, на места с лъщящи участъци, малко зайче с малки блещукащи очета и уши, чиято форма се поддържаше от тел. Лейси го подаде на Ейми, която припряно го сложи в скута си.
— Ейми — отново започна тя, — къде отиде майка ти?
— Не знам — отвърна ѝ Ейми.
— Ами Питър? — продължаваше Лейси. — Знае ли Питър? Питър може ли да ми каже?
— Той нищо не знае — каза Ейми. — Той е плюшена играчка.
Момиченцето се намръщи.
— Искам да се върна в мотела.
— Кажи — не спираше Лейси — къде е мотелът, Ейми?