Седяха на земята до локомотива, седмина — Тео все още спеше във влака — и обсъждаха. За пръв път от тръгването им Питър долови несигурност в групата. Бункерът с неговото изобилие от провизии им беше създал усещане за сигурност — фалшиво може би, но достатъчно, за да ги накара да продължат. Сега без оръжия и коли, без друга храна, освен онази, която са в състояние да открият сами, захвърлени на четиристотин километра сред непозната пустош, идеята за Колорадо беше станала далеч по-несигурна. Събитията в Рая ги разтърсиха. Никога не им беше хрумвало да предвидят сред очакващите ги опасности оцелели хора, нито че може да съществува създание като Бабкок — вирал, но и далеч повече, притежаващ силата да контролира всички останали.
Алиша, както можеше да се очаква, заяви, че иска да продължи, същото каза и Маусами, дори и само, помисли си Питър, за да докаже, че Алиша не е по-силна от нея. Кейлъб каза, че е съгласен да направи, както групата реши, но докато говореше, погледът му беше прикован към Алиша. Стигнеше ли се до гласуване, Кейлъб щеше да я подкрепи. Майкъл също искаше да продължат пътя си, като напомни на всички за угасващите батерии на Колонията. Всичко се свежда до това, каза той. Ако питаха него, съобщението от Колорадо беше единствената им истинска надежда, особено сега, след като бяха видели Рая.
Оставаха Холис и Сара. Холис очевидно беше на мнение, че трябва да се върнат. Изказа се кратко, което навеждаше на мисълта, че и той като Питър мисли, че решението трябва да е единодушно. Седнала до него в сянката на влака и подвила крака под себе си, Сара изглеждаше по-несигурна. Погледът на присвитите ѝ очи се рееше над полето, където Ейми продължаваше самотното си бдение в тревата. Питър осъзна, че от дълги часове не я е чувал да говори.
— Сега си спомням някои неща — каза след миг Сара. — Когато виралът ме отвлече. Откъслеци и отрязъци само. — Наполовина повдигна, наполовина присви рамене и Питър разбра, че повече нищо няма да сподели. — Холис казва истината. И ми е все едно какво приказваш ти, Маус, но ти в никакъв случай не бива да си навън. Съгласна съм обаче и с Майкъл. Ако ме питаш за мнението ми, Питър, ето това е отговорът ми.
— Тогава продължаваме.
Тя погледна към Холис, който кимна.
— Да. Продължаваме.
Другият проблем беше Олсън. Недоверието на Питър към този човек не беше намаляло и въпреки че никой друг не им беше доверил толкова много неща, той беше истински риск — за самоубийство, ако не друго. След спирането на влака едва беше помръднал от мястото си на земята до локомотива, зареял пуст поглед в посоката, от която дойдоха. От време на време пръстите му се зариваха в рохкавата пръст, пълнеше шепа и я пускаше да изтече през тях. Изглеждаше като човек, който претегля възможностите си, а никоя от тях не е добра. Питър предполагаше накъде клонят мислите му.
Холис дръпна Питър настрана, докато събираха провизиите си. Всички пушки лежаха увити в един от брезентите до купчината муниции. Решили бяха да прекарат нощта в локомотива, който предлагаше сигурност, колкото и всяко друго място, и на другата сутрин да поемат на път пеша.
— Какво да правим с него? — тихо попита Холис и посочи с глава към Олсън. Холис държеше един от пистолетите. Другият беше у Питър. — Не можем да го зарежем тук.
— Предполагам, че идва с нас.
— Може да не иска.
Питър се замисли за момент.
— Да го оставим на мира — каза най-накрая. — Нищо не можем да направим.
Стана късен следобед. Кейлъб и Майкъл бяха отишли към задната част на локомотива, за да източат с маркуч малко вода от резервоара, който откриха в едно от предните отделения на локомотива. Питър се обърна и видя как Кейлъб оглежда прикрепено с панти табло, около един квадратен метър, от долната част на влака.
— Какво е това? — попита Майкъл.
— Това е отвор за достъп. Свързано е с тясно пространство под пода.
— Там има ли нещо, което да ни е от полза?
Майкъл сви рамене, зает с маркуча.