— Не знам. Погледни.
Кейлъб коленичи и завъртя ръчката.
— Заключен е.
Питър наблюдаваше от около пет метра, когато цял настръхна от предчувствие. У него нещо се присви. Нащрек.
— Маратонка…
Панелът се отвори и блъсна Кейлъб назад. Отвътре се показа фигура.
Джуд.
Всички посегнаха към оръжията си. Джуд пристъпи тежко с вдигнат пистолет. Половината му лице липсваше, на негово място имаше каша от открита плът и лъскащи кости, едното му око липсваше, на негово място зееше тъмна дупка. За един безкраен момент той изглеждаше нереален, полумъртъв, полужив.
— Шибани хора! — програчи Джуд.
Стреля точно когато Кейлъб застана пред него, докато посягаше за пистолета си.
Куршумът улучи момчето в гърдите, то се завъртя от удара. В същия миг Питър и Холис натиснаха спусъците на оръжията си и стреляха по тялото на Джуд от различно разстояние.
Изпразниха оръжията си, преди тялото му да рухне.
Кейлъб лежеше по очи на земята, едната му ръка притискаше мястото, където куршумът го беше улучил. Гърдите му се издигаха и спускаха в повърхностни потръпвания. Алиша се хвърли на земята до него.
— Кейлъб!
Кръвта течеше през пръстите на момчето. Очите му гледаха към чистото небе и бяха влажни.
— Да му се не види! — каза то и примигна.
— Сара, направи нещо!
Смъртта започна да изписва покой по лицето на момчето.
— О — изохка то. — О.
После сякаш нещо притисна гърдите му и то остана неподвижно.
Сара плачеше, всички плачеха. Сара коленичи на земята до Алиша и я докосна по лакътя.
— Мъртъв е, Лиш!
Алиша свирепо я отблъсна.
— Не говори така! — притисна отпуснатото тяло на момчето до гърдите си. — Кейлъб, слушай ме! Отвори очите си! Веднага отвори очите си!
Питър се приведе до нея.
— Обещах му — ридаеше Алиша и здраво прегръщаше Кейлъб. — Обещах му!
— Знам — едва успя да каже. — Всички знаем. Всичко е наред. Сега го пусни.
Питър внимателно освободи трупа от ръцете ѝ. Очите на Кейлъб бяха затворени, неподвижното му тяло лежеше на земята. Все още носеше жълтите маратонки — една от връзките се беше отвързала, — но момчето, което беше, вече го нямаше. Кейлъб си беше отишъл. Всички мълчаха сякаш цяла вечност. Единствените шумове идваха от птиците, вятъра във върховете на тревата и сподавените хлипове в дишането на Алиша.
Изведнъж полудяла от ярост, Алиша скочи на крака, сграбчи пистолета на Джуд от земята и тръгна към Олсън, който седеше на мястото си в прахта. Погледът ѝ беше див. Оръжието беше огромно, револвер с дълга цев. Когато Олсън погледна нагоре, присвил очи към извисяващата се над него тъмна фигура, тя пристъпи и го халоса през лицето с дръжката на оръжието, почти го просна на земята, издърпа чукчето с палец, насочи дулото към главата му.
— Проклет да си!
— Лиш… — приближи се към нея Питър с вдигнати ръце. — Той не е убил Кейлъб. Свали оръжието.
— Видяхме Джуд да умира! Всички го видяхме!
От носа на Олсън потече тънка струя кръв. Не направи никакъв опит да се защити.
— Той беше близък.
— Близък? Това какво значи? Писна ми от двусмислените ви приказки. Говори нормално, мътните те взели!
Олсън преглътна, облиза кръвта от устните си.
— Означава… че човек не може да е с тях, без да е един от тях.
Пръстите на Алиша побеляха от притискането на дръжката на пистолета. Питър знаеше, че тя ще стреля. Сякаш нищо не можеше да я спре, неизбежно беше.
— Давай, щом искаш, стреляй — лицето на Олсън беше безразлично. За него животът му не струваше нищо. — Няма значение. Бабкок ще дойде. Ще видите.
Дулото се задвижи, насочвано от гнева на Алиша.
— Кейлъб имаше значение! Струваше колкото целият ви шибан Рай! Никого си нямаше! Аз отговарях за него! Аз отговарях за него!
Алиша изплака с дълбок, животински вой, изпълнен с болка и натисна спусъка, но изстрел не се чу. Ударникът изщрака над празния патронник.
— Мамка му! — натискаше и натискаше, оръжието беше празно. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Извърна се към Питър, безполезният пистолет падна от ръката ѝ, тя се наклони към гърдите му и заплака.
На сутринта Олсън беше изчезнал. Релсите продължаваха в подлез под магистралата. На Питър не му трябваше да оглежда, за да разбере накъде се е запътил.
— Да идем ли да го търсим? — попита Сара.
Стояха до празния влак и събираха последните си муниции.
Питър поклати глава.
— Няма смисъл.
Събраха се около мястото под сянката на топола, на което бяха погребали Кейлъб. Отбелязали го бяха с парче метал, което Майкъл беше подпрял на дънера и издълбал с връх на отвертка, а после прикрепил с метални винтчета.