Всички бяха там с изключение на Ейми, която стоеше настрана сред високата трева. До Питър бяха Маус и Тео. Маусами се подпираше на патерица, която Майкъл беше направил от тръба. Сара беше прегледала раната ѝ и заяви, че може да върви, стига да не я карат да бърза. Тео спа цяла нощ, събуди се призори и вече изглеждаше ако не по-добре, то поне в съзнание. Въпреки че докато стоеше до него, Питър долавяше у брат си някаква липса, усещаше промяна. Някаква сломеност. Отнели бяха част от него в килията. В съня. С Бабкок.
Най-много от всички скърбеше Алиша. Тя стоеше до гроба с Майкъл, притиснала пушката до гърдите си. Лицето ѝ беше подпухнало от плач. Дълго време, остатъка от деня и през цялата нощ, тя не промълви и дума. Сигурно всички си мислеха, че просто скърби за Кейлъб, но Питър знаеше, че не е така. Знаеше, че тя обичаше момчето и това обясняваше част от скръбта ѝ. Всички го обичаха. Отсъствието на Кейлъб им се струваше не просто странно, а погрешно, все едно бяха откъснали част от тях. Но когато се вглеждаше в очите на Алиша, Питър виждаше по-дълбока скръб. Кейлъб не загина по нейна вина, Питър ѝ го каза. Но в нейните очи тя го беше подвела. Убийството на Олсън нямаше да промени нищо. Всъщност Питър си мислеше, че чак толкова безсмислено не е. Вероятно затова не беше настоял по-упорито — не беше настоял изобщо — да ѝ вземе оръжието на Джуд.
Разбра, че по навик очаква брат му да заговори, да даде команда, с която да поемат на път. Когато брат му не го направи, Питър преметна раницата си и със свито гърло каза:
— Добре, май е време да вървим. Да използваме дневната светлина.
— Четирийсет милиона пушеци навън — унило рече Майкъл. — Имаме ли изобщо шанс пеша?
Тогава Ейми влезе в кръга, който оформяха.
— Той греши — каза тя.
Онемяха. Никой не знаеше накъде да гледа — към Ейми, един към друг — размениха си учудени и изумени погледи.
— Тя може да говори, така ли? — попита Алиша.
Питър бързо се приближи до нея. Лицето на Ейми му се виждаше различно, след като беше проговорила.
— Какво каза?
— Майкъл греши — настоя момичето. Гласът ѝ не беше глас на жена, нито на момиче, а нещо средно. Говореше монотонно, без интонация, все едно четеше думите от книга. — Не са четирийсет милиона.
На Питър му се прииска да се смее или да плаче, не знаеше кое точно. След всичко случило се точно в този миг да проговори!
— Защо преди не говореше, Ейми?
— Струва ми се, че не си спомнях как се говори — мръщеше се замислено, учудена на мислите си. — Но си спомних.
Зяпнаха я притихнали и изумени.
— Не са четирийсет милиона, така ли? — каза Майкъл. — Колко са тогава?
Огледа ги един по един.
— Дванайсет — отвърна Ейми.
IX
Последният от експедицията
Петдесет и шест
От Дневника на Сара Фишър („Книга на Сара“)
Представена на Третата световна конференция по Северноамериканския период на карантина
Център за изучаване на човешките култури и конфликти Университетът на Нови Южен Уелс, Индо-Австралийска Република
16-21 април 1003 Сл. В.
[Начало на откъса]
… и тогава открихме овощната градина — гледка, която носи радост, защото от три дни, след като Холис беше застрелял елен, не бяхме яли. Сега се натоварихме с ябълки. Дребни са и червиви, а като прекалиш с тях, те заболява стомах, но пък е добре стомахът ти отново да е пълен. Тази вечер ще нощуваме в ръждив метален заслон, пълен със стари коли, където мирише на гълъбарник. Изглежда, вече съвсем сме загубили пътя, но Питър твърди, че ако продължаваме да вървим на изток, до ден-два ще се излезем на магистрала 15. Картата, която открихме в бензиностанцията в Калиенте, е единствената, по която се ориентираме.
Ейми с всеки ден говори все повече. Изглежда да има с кого да говори е ново усещане за нея, понякога май се затруднява над думите, все чете в книга в ума си и търси верните. Но съм сигурна, че говоренето я прави щастлива. Много често използва имената ни, дори когато е ясно на кого говори, което е странно, но всички свикнахме с това и дори започнахме да правим като нея. (Вчера ме видя да минавам зад едни храсти и ме попита какво съм правила, а когато ѝ казах, че е трябвало да пишкам, тя засия, сякаш съм ѝ съобщила най-щастливата новина на света и високо обяви: И аз трябва да пишкам, Сара. Майкъл се разсмя, но Ейми изобщо не се впечатли, а когато приключихме с работата си, тя много учтиво — винаги е учтива — каза: Бях забравила как се нарича. Благодаря, че пишка с мен, Сара.)