Което не означава, че винаги я разбираме, половината от времето не е така. Майкъл каза, че приказките ѝ му напомняли тези на Леля, но били по-зле, защото с Леля човек винаги знаеше, че тя го подкача. Ейми, изглежда, изобщо не помни откъде идва, освен че там имало планини и валяло сняг, вероятно Колорадо, но всъщност не сме сигурни. Не изглежда да я е страх от виралите, дори от онези като Бабкок, които тя нарича Дванайсетте. Когато Питър я попита какво е направила в пръстена, за да го спре да не убие Тео, Ейми сви рамене и все едно е най-обикновеното нещо в света, каза, че го помолила да не го убива. Този не ми хареса, каза. Пълен е с лоши сънища. Помислих си, че е по-добре да използва моите, моля и благодаря.
На вирал, тя му се помолила!
Но най-много ме порази отговорът ѝ на въпроса на Майкъл, как е разбрала, че трябва да дръпне куплунга. Един мъж на име Гюс ми каза, отговори Ейми. Дори не бях чувала, че във влака е имало мъж на име Гюс, но Питър разказа какво е сполетяло Гюс и Били, как виралите ги убили, а Ейми с кимане продължи: Тогава беше. Питър притихна за миг, вперил поглед в нея. Какво искаш да кажеш с това, че е било тогава?, попита той, а тя отговори: Тогава ми каза, след като падна от влака. Виралите не го убиха, мисля, че си счупи врата. Но известно време беше наблизо. Той е поставил бомбата между вагоните. Видял какво ще стане с влака и помислил, че трябва да каже на някого.
Майкъл предположи, че трябва да има друго обяснение, че Гюс може би ѝ е казал, преди да падне. Но съм убедена, че Питър ѝ повярва, а сега и аз ѝ вярвам. Питър е убеден повече от всякога, че сигналът от Колорадо е ключът към всичко и аз съм съгласна. След видяното в Рая започвам да мисля, че Ейми е единствената останала надежда за всички ни.
Ден 31
Истински град, първият след Калиенте. Настанили сме се за през нощта в някакво училище, което прилича на Убежището. Има същите малки чинове, подредени в редици във всички стаи. Притеснявах се, че ще има и повече скелети в него, но изобщо не открихме такива. Стояхме на пост на смени по двама. Аз съм във втората смяна с Холис. Реших, че ще е тежко да спя няколко часа, после да будувам, накрая да се опитам да поспя още два часа преди зазоряване. Но Холис ме улесни много. Говорихме си за дома, Холис ме попита кое ми липсва най-много, първото, което ми хрумна, беше сапунът, а Холис се разсмя. Попитах: Какво му е смешното, а той отвърна: Мислех, че ще кажеш светлините. Защото, Сара, прожекторите липсват, и още как. Аз казах: А на теб какво ти липсва, той притихна, аз реших, че ще каже Арло, но не го направи. Отговори ми: Малките, Дора и останалите. Гласовете им в двора, мирисът на Голямата стая нощем. Може би това място донякъде ми напомня тях. Но тази нощ Малките ми липсват.
Все още вирали не са се появили. Всички се чудим още колко ще трае късметът ни.
Ден 32
Изглежда ще прекараме тук още една нощ, на всички ни трябва почивка.
Голямата новина е търговският център, на който се натъкнахме, пълен с всевъзможни провизии, които могат да са ни от полза, включително лъкове. (Рафтът за оръжия беше празен.) Взехме си ножове, секири, манерки, раници, два бинокъла, туристически котлон и гориво, което да използваме, за да затоплим вода. Намерихме карти, компас, спални чували и топли якета. Вече всички носим нови панталони, топли чорапи и термобельо, което сега всъщност не ни трябва, но скоро ще ни влезе в работа. Имаше един скелет в търговския, чак накрая го видяхме, лежеше под щанда с биноклите. Поразвали ни настроението, защото бяхме тършували по рафтовете и дори не бяхме видели, че е там. Знам си, че Кейлъб щеше да се пошегува, за да ни ободри. Не ми се вярва, че вече го няма.
Алиша и Холис ходиха на лов и се върнаха с друг елен, годинак. Искаше ми се да се позадържим тук, за да сготвим както трябва месото, но Холис мисли, че по пътя ни ще има и други. Излишно беше да казва, че вероятно ще има и пушеци.
Тази нощ е студено. Май това е есента.
Ден 33
Отново на път. Излязохме на магистрала 15 и вървим на север. Магистралата е разрушена, но поне знаем, че вървим в правилната посока. Много изоставени коли. Сякаш са насъбрани на групи, виждаме една купчина, после пътят е чист, а след това отново се натъкваме на редица от двайсет и дори повече. Спряхме да съберем сили до някаква река. Надяваме се да стигнем Пароуан късно следобед.
Ден 35
Продължаваме да вървим. Питър казва, че изминаваме по 25 километра на ден. Изтощени сме. Притеснявам се за Маус. Как изобщо издържа? Вече ясно ѝ личи. Тео не се отделя от нея.