Ден 65
Все още сме в планините Ла Сал, вървим на изток. Небето промени цвета си от бяло на синьо, цветът на есента. Носи се влажно и сладко ухание. Листата на дърветата падат, нощем е мразовито, сутрин тежка сребриста мъгла обгръща хълмовете. За пръв път виждам такава красота.
Ден 66
Снощи Ейми пак имаше кошмар. Отново нощувахме на открито, под брезентите. Тъкмо ми беше свършила смяната на пост с Холис, събувах си ботушите, когато я чух да мърмори в съня си. Помислих си, че може би трябва да я събудя, а изведнъж тя рязко се изправи и седна. Омотала се беше в спалния си чувал, само лицето ѝ стоеше открито. Дълго ме гледа невиждащо, сякаш не знаеше коя съм. Той умира, каза тя. Продължава да умира, не може да спре. Кой умира, попитах, Ейми, кой? Мъжът, отвърна ми тя. Мъжът умира. Какъв мъж? Разпитвах я аз. Но тя отново си легна и пак заспа.
Понякога се чудя дали не вървим към нещо ужасно, по-ужасно, отколкото можем да си представи който и да било от нас.
Ден 67
Днес минахме покрай ръждясала табела до пътя, която гласеше „Перъдокс, население 2387“ Мисля, че стигнахме, каза Питър и показа на всички ни картата.
В Колорадо сме.
Петдесет и седем
Най-накрая планините се спуснаха в огромна долина, ширнала се под есенното слънце и лазурния свод на небето. Тревата беше висока и само тук-таме по клоните на дърветата имаше останали листа, последните бяха съвсем загубили цвят. Издигаха се като ръце на лекия повей и се трошаха като стара хартия. Земята беше суха, но в деретата течеше вода, толкова студена, че зъбите им изтръпваха. Напълниха манерките си. Ухаеше на зима.
Сега бяха шестима. Движеха се през пуста земя като посетители на забравен свят, свят без памет, застинал във времето. Тук и там виждаха по някой навес от постройките на някое стопанство, оголената, подобна на череп решетка на ръждясал камион, чуваха се единствено вятърът и жуженето на щурците, стрелкащи се из тревите, докато вървяха. Теренът беше равен, но скоро щеше да се промени. Далечен бял силует се издигаше на хоризонта и предупреждаваше, че наближават планините.
Пренощуваха в хамбар до една река. По стените висяха стари конски хамути, седла, съдове за мляко, вериги. Стар трактор стоеше на спадналите си гуми. Къщата я нямаше, срината до основи, вероятно стените ѝ се бяха срутили една върху друга като страни на кутия, не толкова разрушени, колкото приплеснати. Разделиха си намерените консерви и се настаниха да се нахранят на пода. През процепите в покрива виждаха звездите, после нощта се спусна, луната беше обкръжена от бързо носещи се облаци. Първи на пост застанаха Питър и Майкъл. Когато Холис и Сара застъпиха, звездите бяха изчезнали, а луната едва се виждаше изпод закриващите небето облаци. Питър спа, без да сънува, на сутринта се събуди и видя, че през нощта е навалял сняг.
До средата на деня отново се затопли, снегът се стопи. Следващият град на картата се наричаше Плейсървил. Минаха осем дни, откакто бяха видели трупа на котката сред клоните на дърветата. Усещането, че някой ги дебне, се беше разсеяло след дългите дни на преходи и тихите звездни нощи. Стопанството беше далечен спомен, Раят и преживяното там също, като че се беше случило преди векове.
Сега вървяха покрай река. Питър мислеше, че това е река Долорес или Сан Мигел. Път отдавна нямаше, погълнат от тревите, заличен от земята и времето. Вървяха безмълвно, в две редици по трима. Какво търсеха, какво щяха да открият? Пътуването вече имаше свой собствен смисъл: да вървят и да не спират. Мисълта да спрат, преди да стигнат до края, се струваше немислима на Питър. Ейми вървеше след него, приведена от тежестта на раницата си, спалния чувал и зимното яке, привързани най-отдолу за стойката. И тя като всички тях носеше дрехите, които взеха от търговския център: пристегнати с колан панталони и широка блуза с бели и червени карета, ръкавите висяха и се развяваха около китките ѝ. На краката си носеше кожени спортни обувки, шапка нямаше. Отдавна беше захвърлила очилата. Гледаше напред, присвивайки очи на ярката светлина. След като напуснаха стопанството, в нея настъпи промяна — тънка, но доловима. С всеки изминал ден, усещането се засилваше. Питър си мислеше за съобщението, което Майкъл му показа в онази далечна нощ във Фара. Крачеше в ритъма на тези думи, всяка крачка го приближаваше към свят, който не познаваше, в скритото сърце на миналото, към мястото, откъдето беше дошла Ейми.
Откриете ли я, доведете я. Откриете ли я, доведете я.
В изминалите от раздялата в стопанството дни разбра, че Тео не му липсваше така, както предполагаше. Както със спомените за Рая и всичко, което се случи преди това — дори споменът за Колонията, — мислите за брат му сякаш изчезнаха, погълнати от обраслия с трева път. Вечерта, когато Тео и Маус ги събраха и обявиха решението си, Питър отначало се ядоса. Не го показа или се надяваше да не му е проличало. Още тогава знаеше, че ядът му е неоснователен, очевидно беше, че Маус не може да продължи. Част от него просто не искаше брат му отново да ги напуска толкова скоро. Но в крайна сметка фактите бяха на страната на Тео, Питър трябваше да отстъпи.