Но дните минаваха и той проумя една по-дълбока истина в решението на брат си. Неговият път и пътят на Тео бяха предначертани отново да се разделят, защото вървяха към различна цел. Тео не даде вид, че се съмнява в разказа им за Ейми, или поне не направи нищо, което да наведе Питър на тази мисъл. Приел беше разказа на Питър с цялата му фантастичност, без капка скептицизъм повече или по-малко от необходимото. Но в отстъпчивостта на брат си Питър долови и незаинтересованост. За него Ейми беше без значение или пък не беше много важна. Изглеждаше и малко уплашен от нея. Ясно беше, че е стигнал до стопанството само защото отрядът е следвал пътя си. При първа възможност и с бременността на Маусами той бързо се отдели от тях. Себично беше, но Питър очакваше повече, искаше му се Тео да е изказал съжаление, колкото и малко да е, за раздялата им. Но това не се беше случило. Сутринта на заминаването им, докато шестимата се отдалечаваха от къщата на стопанството, Питър се обърна с очакване да види как брат му и Маусами ги изпращат. Дребен жест, но за него беше важно да види Тео, застанал на прага, докато шестимата изчезват от погледа му. Когато беше погледнал назад, брат му го нямаше, там стоеше само Маусами.
Слънцето се издигна високо, спряха да починат. Силуетът на планината вече се виждаше ясно, начупена грамада, издигаща се фона на източното небе, с бели върхове. Затоплило се беше достатъчно, за да се изпотят, но там високо горе, накъдето се бяха запътили, зимата вече беше дошла.
— Горе има повече сняг — каза Холис.
Седеше до Питър на паднал дънер, чиято загнила кора тъмнееше от влагата. От поне час никой не беше проронил и дума. Останалите се пръснаха наблизо, всички, освен Алиша, която продължи напред да проучи терена. Холис отвори консерва с ножа си и започна да яде някакво смляно месо. Едра капка падна на оплетената му брада, той я избърса и изяде, нахрани се и пи дълго и гъргорещо вода, подаде консервата на Питър.
Питър я взе и започна да се храни. Срещу него седеше Сара, облегнала гръб на едно дърво, и пишеше в дневника си. Спря и съсредоточено зачете написаното, моливът ѝ вече беше съвсем окъсял, едва се улавяше в ръка. Докато Питър я наблюдаваше, тя извади ножа от колана си и подостри върха му, после отново търпеливо започна да пише.
— За какво пишеш?
Сара сви рамене и преметна кичур от косата си зад ухото.
— За снега. Какво ядем, къде спим — вдигна лице към дърветата, примижала на слънчевата светлина, която се процеждаше сред мокрите клони. — Колко красиво е тук.
Усети, че се усмихва. От кога не се беше усмихвал?
— Красиво е, нали?
У Сара се беше появило ново чувство, откакто бяха напуснали стопанството, мина през ума на Питър, търпеливо спокойствие. Сякаш е взела някакво решение и с това се е отдръпнала в себе си, отвъд всяко притеснение и страх. У него трепна съжаление. Докато я наблюдаваше, осъзна колко глупав е бил. Косата ѝ беше дълга и сплъстена, по лицето и голите ѝ ръце имаше мръсотия. Ноктите ѝ бяха черни и изцапани с пръст, а въпреки това за пръв път изглеждаше така лъчезарна. Сякаш всичко видяно от нея се е превърнало в част от същността ѝ и я е изпълнило със сияйна невъзмутимост. Да обичаш някого беше нещо изключително. Такъв дар му беше предложила, винаги му беше предлагала. А той не пожела да го приеме.
Погледът на Сара срещна неговия. Наклони глава учудена.
— Какво има?
Объркан отговори с поклащане.
— Нищо.
— Зяпаш.
Сара погледна към Холис. По устата ѝ пробяга едва видима усмивка. Беше само миг, но Питър остро долови връзката между двамата. Естествено. Как можеше да е толкова сляп?
— Нищо особено — успя да промълви… — Просто… изглеждаш толкова щастлива, седнала там. Изненадах се, това е.
От храсталака излезе Алиша. Подпря пушката си на едно дърво, измъкна консерва от купчината раници и я отвори. После се намръщи на съдържанието ѝ.
— Праскови — простена тя. — Защо винаги ми се падат праскови?
Намести се на дънера и започна да мята меките жълти плодове в устата си.