Кимна.
— Още съм тук.
Всяка нощ, изминала без знак от виралите, го караше да се чуди колко още ще издържи късметът им. Гледаше да не мисли много-много, струваше му се като игра със съдбата да го поставя под въпрос.
Алиша каза:
— Обърни се, трябва да свърша една работа.
Извърна се, чу как Алиша разкопчава панталоните си и прикляква. Десет метра по-нагоре Майкъл лежеше на земята, подпрян на камък. Беше задрямал.
— Какво ще кажеш за цялата работа? — попита Алиша. — Разни там призраци и ангели.
— Мисля, каквото и ти.
— Питър — Алиша го захока, — и на една дума не вярвам. — Измина минута и я чу: — Добре, вече можеш да се обърнеш.
Обърна се с лице към нея. Алиша закопчаваше колана си.
— В края на краищата сме тук заради теб — каза тя.
— Не бяхме ли тук заради Ейми?
Алиша насочи поглед през дърветата от другата страна на реката. Мълча известно време.
— Приятели сме, откакто се помня. Нищо не може да промени приятелството ни. Затова нека онова, което ще ти кажа, си остане между нас. Ясно?
Питър кимна.
— В нощта, преди да тръгнем, двамата бяхме в камиона пред затвора. Попита ме какво виждам, когато погледна Ейми. Май не ти отговорих, вероятно защото по онова време не знаех. Сега ще ти отговоря. Виждам теб.
Гледаше го отблизо, изражението ѝ беше такова, сякаш я болеше. Питър се обърка.
— Не… разбирам.
— Напротив. Може и да не си съвсем наясно, но разбираш. Никога не говориш за баща си или за Дългите походи. Никога не съм настоявала. Но това не означава, че не знам какво са означавали за теб. Ти чакаше в живота ти да се появи знак като Ейми. Ако искаш, можеш да го наречеш съдба или предопределение. Леля сигурно щеше да го нарече ръката на Бог. Повярвай ми, и тия приказки съм ги слушала. За мен няма значение как ще го наречеш. Каквото — такова е. Затова ако ми питаш защо сме тук, естествено, ще отговоря, че сме тук заради Ейми. Но тя е едва половината причина. Странното е, че всички освен теб го знаят.
Питър не знаеше какво да каже. Откакто Ейми се появи в живота му, той сякаш беше уловен в силно течение, което го носеше към нещо, което трябваше да открие. С всяка стъпка го научаваше. Но истина беше и че всеки от тях изпълняваше своя роля, а огромен дял се падаше и на късмета.
— Не знам, Лиш. Онзи ден в търговския център на моето място можеше да е всеки. Можеше да си ти. Или Тео.
Тя махна с ръка.
— Твърде много се уповаваш на брат си, открай време е така. А къде е той сега? Не ме разбирай погрешно, според мен той постъпи правилно. Маус не беше в състояние да върви, още в самото начало го казах. Но това не е единствената причина, поради която той остана в стопанството — сви рамене. — Говоря така, защото може би имаш нужда да го чуеш. Това е твоят Дълъг поход, Питър. Каквото и да има горе в планината, на теб се полага да го откриеш. Надявам се да имаш възможност да го направиш, независимо какво ни чака.
Отново потънаха в мълчание. Думите ѝ го разтревожиха. Приличаха на думи на раздяла. Като че тя се сбогуваше.
— Според теб дали с тях всичко е наред? — попита той. — Тео и Маус.
— Не знам. Надявам се.
— Знаеш ли — каза той и се закашля. — Мисля, че Холис и Сара…
— Са заедно? — засмя се тихо. — А пък аз си мислех, че не си забелязал. Трябва да им кажеш, че знаеш. Лично. Ще олекне на всички.
Остана напълно изумен.
— Всички ли знаят?
— Питър — погледна го намръщена. — Точно затова ти говоря. Похвално е и правилно да се спасява човечеството. Може да се каже, че подкрепям идеята. Но не е лошо да обръщаш малко повече внимание на онова, което е по носа ти.
— Мислех, че обръщам.
— Само си мислил. Ние сме хора и толкова. Не знам какво има горе в планината, но много искам да науча. Живеем, умираме. Някъде по пътя с малко късмет може и да попаднем на някого, който да олекоти товара ни. Трябва да им кажеш, че няма проблем от твоя страна. Очакват да го чуят от теб.
Не проумяваше как толкова късно беше забелязал какво се случва със Сара и Холис. Може би, помисли си той, не е искал да го види. В този момент, докато гледаше Алиша и как косата ѝ сияе на утринната светлина, той се улови, че мисли за нощта, която прекараха двамата на покрива на електростанцията, когато си говореха за събирането, да имат Малки, в онази странна и удивителна нощ, когато Алиша му беше поднесла дара на звездите. В онзи миг дори самата идея да води нормален живот, дори такъв, който прилича на нормален, му се струваше далечна и недостижима като самите звезди. А ето ги сега на повече от хиляда километра от дома — дом, който вероятно никога повече нямаше да видят — същите хора, каквото са били, но и различни, защото беше настъпила промяна. Любовта беше сред тях.