Това му казваше сега Алиша, това се опитваше да му каже онази нощ на покрива на електростанцията, в последния безгрижен час, преди да започне всичко. От нея се бяха водили, от любовта. Не само Сара и Холис, а всички.
— Лиш… — подхвана той.
Но тя поклати глава и го прекъсна. По лицето ѝ се появи тревога. Зад нея Сара и Холис излязоха изпод навеса.
— Казах ти вече, всички сме тук заради теб — повтори Алиша. — Аз повече от всеки друг. Сега ти ли ще събудиш Веригата, или аз?
Събраха лагера и тръгнаха надолу по реката. Слънцето се издигаше високо над долината и обгръщаше клоните на дърветата с влажна светлина.
Беше почти пладне, когато Алиша, която вървеше напред, изведнъж спря. Вдигна ръка, за да накара всички да млъкнат.
— Лиш — обади се отзад Майкъл, — защо спираме?
— Тихо.
Душеше въздуха. Питър също го подуши: странен и натрапчив мирис, който защипа ноздрите му.
Зад тях Сара прошепна:
— Какво е това?
Холис посочи с пушката си над главите им.
— Погледнете…
Провесени за крайниците над главите им висяха десетки продълговати нанизи от дребни, бели предмети, насъбрани като в гроздове.
— Какво е това, по дяволите?
Алиша вече с тревожен поглед оглеждаше покритата като с килим земя под краката им. Спусна се на едно коляно и отмахна дебелата покривка от окапали листа.
— Мамка му.
Питър чу тупване. Не успя и да проговори, когато ги обгърна мрежа, издигнаха се, увиснаха във въздуха. Всичките викаха и се дърпаха, уловени в мрежата, която се издигаше и спадаше. Стигнаха до най-високата ѝ точка, всички се залюляха провесени за миг безтегловност, а после тежко се спуснаха, телата им се блъскаха едно в друго, докато въжетата ги увиваха здраво в една обща, гърчеща се, уловена маса.
Питър висеше надолу с главата. Някой, Холис, беше отгоре му. Холис, а също Сара и една обувка, съвсем близо до лицето му, разбра че е на Ейми. Невъзможно беше да се каже къде приключваше едното тяло и започваше другото. Въртяха се в кръг. Гръдният му кош беше така здраво притиснат, че едва дишаше. Бузата му опираше във въжетата, направени от някакъв груба, влакнеста сплитка. Под него земята се въртеше във вихрушка от неразличими цветове.
— Лиш!
— Не мога да мръдна!
— Някой може ли?
— Май ми прилошава! — каза Майкъл.
— Само да си посмял, Майкъл! — в гласа на Сара прозвуча паника.
За Питър нямаше никаква възможност да стигне до ножа си, а дори и да стигнеше и да успееше да пресече въжетата, това щеше да означава всички да се изсипят надолу с главата. Въртенето се забави, после спря, после отново започна с по-голяма скорост, защото се завъртяха в противоположната посока.
Въртяха се и се въртяха. Чак на шестото завъртане, с ъгълчето на окото си, Питър забеляза несигурно раздвижване сред шубрака. Храсталаците се раздвижиха и оживяха. Но тогава вече му се виеше свят и не можеше да говори. Обзе го страх, но май не можеше да открие какъв точно страх.
— Майко мила — чу се изпод тях глас, — това са скитници.
И тогава Питър видя под себе си войниците.
Петдесет и осем
През първите дни Маусами спеше непробудно по шестнайсет, осемнайсет, двайсет часа. Тео прогони мишките от спалнята на етажа с метла и голямо викане. В шкафа бяха намерили сгънати с непонятна грижливост, ухаещи на застояло и прах куп чаршафи и одеяла, дори две възглавници за Маусами: една, която поставяше под главата си, и друга, която прегъваше под коленете си, за да изправи гърба си. По краката ѝ започнаха да се появяват схващания, които бяха много болезнени — бебето притискаше гръбначния ѝ стълб. Тя го прие като знак, че бебето прави каквото се полага, прави си местенце в тясното пространство на тялото ѝ. Тео влизаше и излизаше, суетеше се около нея като медицинска сестра, носеше ѝ храна и вода. Следобедите спеше на стария, хлътнал диван долу, а когато падаше нощта, той довличаше стол отвън на верандата, където седеше по цяла нощ с пушка в скута си, вперил поглед в мрака.
Една сутрин тя се събуди свежа, изпълнена с нова сила. Изтощението го нямаше, продължилата с дни почивка свърши работата си. Въздухът беше студен и сух, духаше лек ветрец, от който завесите се вееха. Не помнеше да е отваряла прозорците, но може би Тео го беше направил по някое време през нощта.
Бебето притискаше пикочния ѝ мехур. Тео ѝ беше оставил кофа, но тя вече не искаше да я използва, вече нямаше нужда от нея. Щеше да извърви дългото разстояние до тоалетната, за да покаже на Тео, че най-накрая се е събудила.