Дори сега долавяше движенията му някъде из къщата долу. Стана, облече пуловер над дългата си риза — изведнъж се оказа много наедряла за единствените си панталони — и слезе по стъпалата. През нощта явно центърът на тежестта ѝ се беше преместил. Видимо издутият ѝ корем я караше да се чувства тромава и непохватна. Вероятно щеше да свикне. Нямаше още и шест месеца, а ето че беше огромна.
Влезе в стая, която смътно си спомняше. Трябваше ѝ известно време да осъзнае колко много неща са се променили. Диванът и столовете, които преди бяха наредени до стените, сега стояха в средата на стаята под прав ъгъл с огнището, един към друг. Между тях имаше малка дървена маса, на която лежеше раздърпана вълнена покривка. Подът под нозете ѝ беше чист и пометен. Тео беше застлал дивана с още одеяла, подпъхнал краищата им, за да прикрие местата, където бяха изцапани или протрити.
Над камината имаше изправени снимки, които привлякоха вниманието ѝ. Пожълтели фотографии на едни и същи хора, на различна възраст и в различен състав, всичките снимани пред същата къща, в която се намираше тя. Мъж, неговата съпруга и трите им деца, момче и две момичета. Снимките явно бяха правени в интервал от година, на всяка следваща децата бяха по-големи. Най-малкото, което на първата фотография беше бебе, което майката гушкаше — уморена на вид жена с тъмни очила, вдигнати над челото, — на последната снимка беше момче на шест или седем години. Момчето стоеше пред по-големите си сестри, засмяно с цялото си същество, с усмивка, която разкриваше един паднал зъб. На тениската му имаше непонятен надпис: ЮТА ДЖАЗ.
— Има нещо в тях, нали?
Маусами се обърна и видя Тео да я наблюдава от вратата на кухнята.
— Къде ги откри?
Приближи се към камината и взе последната снимка, с усмихнатото момченце.
— Бяха в мазето под стълбите. Виждаш ли тук? — почука по стъклото, за да ѝ покаже: на заден план в края на снимката имаше автомобил, натъпкан до горе с багаж чак до покрива. — Това е колата, която открихме в хамбара.
Маусами разглежда снимката още минута. Колко щастливи изглеждаха. Не само усмихнатото момче, но и родителите и сестрите му, всички.
— Мислиш, че са живели тук ли?
Тео кимна, върна снимката на полицата над камината при останалите.
— Предполагам, че е така, дошли са преди избухването на епидемията и са се оказали в безизходица заради нея. Или пък просто са решили да останат. А и не забравяй за четирите гроба отзад.
Маусами щеше да възрази, че гробовете са били четири, а не пет, но тогава осъзна грешката си. Четвъртият гроб трябва да е бил изкопан от последния оцелял, който не би могъл сам да се погребе.
— Гладна ли си? — попита Тео.
Прокара ръка през мръсната си коса.
— Всъщност най-много ми се иска да се изкъпя.
— Сетих се, че може да поискаш да се изкъпеш — усмихна се многозначително. — Ела.
Поведе я към двора.
Огромен железен котел висеше на верига над купчина горяща жарава, до нея имаше метална вана, достатъчно дълга и дълбока, за да седне в нея човек. С пластмасова кофа Тео напълни коритото с вода от помпата, после хвана дръжката с дебел парцал, вдигна котела и изля горещата вода в коритото.
— Хайде, влизай — каза Тео.
Изведнъж се смути.
— Добре — засмя се леко той, — няма да гледам.
Глупаво изглеждаше след всичко да се стеснява от тялото си. И въпреки това се стесняваше. След като Тео се обърна, тя бързо се съблече и за миг остана гола под есенното слънце. Въздухът беше студен и кожата ѝ над изпъкналия, заоблен корем настръхна. Тя се отпусна във водата, която се издигна и покри стомаха ѝ, наедрелите ѝ гърди, по които се преплитаха множество сини вени.
— Вече мога ли да се обърна?
— Чувствам се огромна, Тео. Не вярвам, че искаш да ме видиш такава.
— И по-голяма ще станеш, преди отново да се смалиш. Може пък и да привикна към гледката.
От какво се страхуваше тя? Двамата чакаха бебе, а тя не искаше той да я вижда гола, така ли? Не бяха се докосвали с дни, осъзна, че е чакала той да го стори, да прекрачи бариерата, която ги разделя, сега, когато са сами.
— Добре, може да се обърнеш.
За миг веждите му се извиха, когато я видя. Но само за момент. Видя, че държи някакъв почернял тиган, пълен с тежка, проблясваща субстанция. Тео я остави на земята до ваната, приклекна и отряза късче от нея с ножа си.
— Господи, Тео. Сапун ли си направил?
— Понякога правехме с мама. Но не знам дали съм използвал достатъчно пепел. А мазнината е от дивеча, който застрелях при лова вчера сутринта. Мършав кучи син се оказа, но ми стигна за няколко калъпа.
— Застрелял си дивеч ли?
Кимна.
— Едва го довлякох дотук — каза той. — Поне пет километра. А в реката има колкото искаш риба. Струва ми се, че можем да се запасим с достатъчно, за да презимуваме — изправи се и изтупа ръце в панталоните си. — Хайде, изкъпи се, а аз ще направя закуска.