Когато приключи, водата беше помътняла от мръсотия и покрита с тънък слой мазнина от сапуна. Изправи се и използва остатъка от топлата вода, за да се изплакне. Остана гола на двора, за да я изсуши есенното слънце, усещаше как влагата се отдръпва от кожата ѝ на сухия въздух. Не помнеше откога не се беше чувствала толкова чиста.
Облече се — усети дрехите си мръсни по кожата си, трябваше да намери начин да ги изпере — и отново влезе в къщата. Чакаха я още изненади. Тео беше подредил масата — истински порцеланови съдове, прибори и чаши с помътняло от времето стъкло. Готвеше някакво месо в тигана с прозрачни резени лук. В стаята беше топло, горяха цепеници от купчината, която беше струпал при вратата.
— Остатъка от сърната — обясни той. — Другото е готово за пушене.
Обърна пържолите и се извърна към нея, като подсушаваше ръцете си с кърпа.
— Малко е жилаво, но не е лошо. При реката има див лук и храсти, които ми се струва, че са къпини, но трябва да почакаме да се запролети.
— Рояци, Тео, какво друго? — Въпросът беше шеговит, удиви се на стореното от него.
— Картофи.
— Картофи ли?
— Повечето са се стопили до семе, но все пак можем да използваме част от тях. Събрах малко в кошове в мазето — с дълга вилица набоде и постави пържолите в чиниите им. — Няма да гладуваме. Огледаш ли се, виждаш, че има храна.
След закуска той изми чиниите в мивката, а тя наблюдаваше. Искаше да помогне, но той настоя да си почива.
— Искаш ли да се поразходим? — попита я Тео.
Изчезна в хамбара и се върна с кофа и две въдици, на които все още висеше влакно. Даде ѝ да носи малка лопата, пушка и шепа патрони. Когато стигнаха до реката, слънцето вече беше високо в небето. Намираха се на място, където реката забавяше течението си, разширяваше се в широк, плитък завой. Бреговете бяха гъсто обрасли с високи треви, пожълтели с цвета на есента. Тео нямаше кукички, но откри натъпкан в кухненския шкаф малък несесер за шев, в който имаше кутия с безопасни игли. Докато Маус копаеше за червеи, Тео привърза иглите към краищата на въдиците им.
— И как точно се лови риба? — попита Маус. Ръцете ѝ бяха пълни с гънеща се пръст, накъдето и да погледнеше, почвата гъмжеше от живот.
— Ами май просто ги пускаш във водата и чакаш какво ще стане после.
Така и направиха. След известно време им се стори глупаво. Куките им стояха в плиткото, където ги виждаха.
— Дръпни се назад, ще се опитам да метна моята по-далеч.
Издърпа ключалката на макарата, вдигна въдицата над рамото си и я хвърли напред. Тя описа дълга дъга над водата и изчезна с цопване. Почти веднага върхът на въдицата остро се изви.
— Мамка му! — очите му се разшириха от слисването. — Сега какво правя?
— Дръж я здраво!
Рибата изхвърча над повърхността с проблясващо пляскане. Тео започна да навива влакното.
— Май е огромна!
Докато Тео издърпваше рибата към брега, Маус нагази в плитчините — изпълнилата ботушите ѝ вода беше изненадващо студена, — наведе се, за да улови рибата. Рибата се отметна, а в следващия момент глезените ѝ бяха омотани във влакното на въдицата.
— Тео, помощ!
Смееха се и двамата. Тео грабна рибата и я обърна по гръб, което явно оказа своето въздействие, защото тя престана да се мята. Маус успя да се освободи и издърпа кофата от брега, докато Тео вадеше рибата от реката — дълга и проблясваща, като мускул, покрит с бляскав цвят, съставен от стотици дребни скъпоценни камъни, поставени в плътта му. Карфицата беше закачена в долната ѝ устна, червеят все още висеше на нея.
— Коя част от нея се яде? — попита Маус.
— Мен ако питаш зависи от това, колко си гладен.
И я целуна. Обзе я щастие. Той все още беше Тео, нейният Тео. Усети го в целувката му. Преживяното от него в килията не ѝ го беше отнело.
— Мой ред е — отблъсна го тя и вдигна въдицата си, за да я хвърли като него.
Напълниха кофата с мятащи се риби. Изобилието в реката изглеждаше невероятно, като прекалено щедър подарък. Необятното синьо небе и обсипаната със слънчеви лъчи река, забравеното място и те двамата заедно в него, някак всичко изглеждаше като чудо. На път към къщата Маус се замисли за семейството на снимките. Майката, бащата, дъщерите и сина им с победоносната усмивка и пролука от липсващия зъб. Тук бяха живели и загинали. Но тя беше сигурна, че най-вече бяха живели.
Изчистиха рибата и окачиха крехкото ѝ месо в помещението за опушване. Утре щяха да я изнесат, за да се изсуши на слънце. Едно парче запазиха за вечеря, сготвиха го в тигана с малко лук и един от картофите.