На залез Тео взе пушката от мястото в ъгъла на кухнята. Маус подреди останалите чинии в шкафа. Обърна се и го видя да вади куршумите, които бяха три, в дланта си, издуха праха от връхчето на всеки и отново ги постави в магазина на оръжието. После измъкна ножа и го избърса в панталоните си, за да го почисти.
— Е — прочисти той гърлото си, — време е май.
— Не, Тео.
Тя остави ястието, което носеше и се приближи към него, взе оръжието му и го остави на кухненската маса.
— Тук сме в безопасност, знам го — още докато изричаше думите си, усети истината в тях. В безопасност бяха, защото тя вярваше, че са в безопасност. — Не стой там.
Поклати глава.
— Не ми се струва добра идеята, Маус.
Тя доближи лице до неговото и отново го целуна, бавно и дълго, за да може и той да почувства как тя, как и двамата нищо не ги грози. В нея бебето зарита с крачета.
— Ела да си легнеш, Тео — каза Маусами. — Моля те. Ела да си легнем заедно.
Страхуваше се да спи. Призна ѝ го онази нощ, докато лежаха, сгушени заедно. Знаеше, че не може да не спи. Да не спиш е все едно да не се храниш, обясни ѝ той, или да не дишаш. Сякаш задържаш дъха в гърдите си колкото можеш, докато пред погледа ти не затанцуват звезди и всяка част от теб не започне да изрича една дума: дишай. Ето това беше преживял в килията в безкрайната върволица от дни.
Сега сънят беше изчезнал, но не и чувството. Страхът, че ще затвори очи и ще се озове отново в съня. Защото в крайна сметка, ако не било момичето, щял да се пречупи. Тя влязла в съня му и държала ръката му, но вече било много късно. Той щял да убие жената, да убие всеки. Каквото и да поискали от него, щял да го направи. А когато го осъзнаеш, каза той, повече никога не можеш да го забравиш. Имал си се за един човек, а си се оказал съвсем различен от представата си.
Тя го прегръщаше, докато той говореше, гласът му се носеше в тъмнината, а после и двамата дълго мълчаха.
— Маус? Будна ли си?
— Тук съм. — Но всъщност не беше така, тя се беше унесла.
Той се размърда, прехвърли ръката ѝ над гърдите си като одеяло, което да го топли. Остани будна заради мен, каза той. Можеш ли? Докато не заспя.
— Да — отвърна тя. — Мога.
Тео замълча. В пространството между телата им бебето помръдна и ритна.
— Тук сме в безопасност, Тео — каза тя. — Докато сме заедно, ние сме в безопасност.
— Дано е така — отвърна той.
— Знам, че е така — настоя Маусами. Но дори когато долови, че дишането му се успокоява, как най-накрая се отпуска в съня, тя остана с отворени очи, взряна в мрака. Така е, мислеше си, защото така трябва да бъде.
Петдесет и девет
Докато стигнат до гарнизона, следобедът преполовяваше. Върнаха им раниците, но не и оръжията. Не бяха затворници, но не бяха и свободни да правят, каквото решат. Майорът беше използвал израза „под закрила“. От реката тръгнаха на север през билото. В подножието на втора долина бяха стигнали до разкаляна пътека, по която личаха следи от копита и гуми от камион. Чист късмет беше, че те я бяха пропуснали. От запад се задаваха гъсти облаци. Във въздуха се носеше предчувствие за дъжд. Когато паднаха първите капки, Питър долови мирис на горящи дърва.
Майор Гриър дойде до него. Майорът беше висок, добре сложен мъж с набраздено от мръщене чело. Сигурно беше към четирийсетгодишен. Носеше широка камуфлажна униформа на зелени и кафяви петна, пристегната в кръста с широк колан, джобовете му бяха пълни с муниции. Под вълненото кепе главата му беше гладко обръсната. Като всичките си хора, взвод от петнайсет души, лицето му беше намазано с кал и въглищен прах, от което бялото на очите му ярко се открояваше. Приличаха на вълци, на горски същества, бяха като самата гора. Отряд за продължително патрулиране, обхождаха горите от седмици.
Гриър спря на пътеката и вдигна пушката на рамо. На кръста си носеше черен пистолет. Дълго пи от манерката си и махна към склона. Приближаваха вече, Питър го усещаше по забързаните стъпки на хората на Гриър. Топла храна, легло, на което да спят, и покрив над главите си.
— Точно след билото — каза Гриър.
В последвалите часове между тях се породи отношение, което на Питър му приличаше на приятелство. След пълното объркване при залавянето им, ситуацията се усложняваше от факта, че и двете групи упорстваха да разкрият преди другата кои са и какви са. Майкъл наруши безизходицата, като вдигна омазаното си в повръщано лице от земята, където мрежата ги беше стоварила, с думите:
— Мамка му. Предавам се. Ние сме от Калифорния и какво? Нека някой ме застреля най-после, за да спре земята да се върти.