Питър погледна към останалите, които сякаш отразяваха собствената му изненада. И през ум не му беше минавало, че пътуването им може и да е приключило.
— Сега за другия въпрос — продължи Ворхис, — за който ме чухте да говоря с майора. Изисквам да наредите на жените във вашия отряд да се държат далече от моите хора, с изключение на крайна необходимост. Да стоят в палатките си и да не излизат, освен до тоалетната. Ако имат нужда от нещо, нека го съобщят на вас или на майор Гриър. Ясно ли е?
Друга причина, освен че предложението е крайно нелепо, Питър нямаше, за да го отхвърли.
— Не съм сигурен, че мога да им го кажа, сър.
— И защо?
— Не мога, сър — сви рамене. По друг начин не можеше да го съобщи. — Ние всички сме заедно. Такова е положението.
Генералът въздъхна.
— Може би не сте ме разбрали. Аз ви моля само заради учтивостта. Мисията на Втори Експедиционен е такава, че за тях ще е крайно неприемливо, дори опасно да се движат спокойно между войниците.
— И какво ги заплашва?
Той се навъси.
— Нищо. Опасенията ми не се отнасят до жените, — Ворхис търпеливо пое дъх и отново заговори: — Ще ви го обясня просто, доколкото съм в състояние. Ние сме доброволческо формирование. Присъединяването към Експедиционния е до живот, полага се кръвна клетва и всеки от тези мъже се е заклел да умре. Прекъснал е всякакви връзки със света и е свързан само с хората от взвода. Всеки път, когато някой напусне този лагер, той го прави с ясното съзнание, че повече няма да се завърне. Приел го е. Нещо повече, пожертвал се е. Мъжът ще умре с радост в името на своите приятели, но една жена — жената го кара да иска да живее. Случи ли се това, уверявам ви, щом мине през тази врата, повече няма да се върне.
Докато Ворхис говореше, Питър разбра, че става дума за отказ от себе си. Но след всичко, което бяха преживели, дори не можеше да си представи как ще им каже, особено пък на Алиша, да се крият в палатките си.
— Убеден съм, че тези жени са добри бойци — продължи Ворхис. — Не бихте стигнали толкова далеч, ако не беше така. Но нашият устав е много стриктен и държа да проявите уважение към него. В противен случай ще ви върна оръжията и ще ви изпратя да продължите.
— Добре — каза той, — продължаваме пътя си.
— Чакай, Питър.
Думите бяха на Алиша. Питър се обърна.
— Всичко е наред, Лиш. Подкрепям те. Каза да си вървим, ще си вървим.
Но Алиша не го слушаше. Погледът ѝ беше насочен към генерала. Питър осъзна, че тя стоеше мирно, изпънала ръце до тялото си.
— Генерал Ворхис. Полковник Нийлс Кофи от Първи Експедиционен ви изпраща почитанията си.
— Нийлс Кофи ли? — лицето му просветна. — Онзи Нийлс Кофи ли?
— Лиш — каза Питър, когато смисълът на думите му стигна до съзнанието му — ти за… Полковника ли говориш?
Но Алиша не му отвърна. Дори не го погледна. Питър за пръв път виждаше подобно изражение на лицето ѝ.
— Млада госпожо. Полковник Кофи заедно с хората си загина преди трийсет години.
— Не е така, сър — каза Алиша. — Той оцеля.
— Кофи жив ли е?
— УПН — убит при нападение, сър. Преди три месеца.
Ворхис огледа помещението преди отново погледът му да попадне на Алиша.
— А коя, ако мога да попитам, сте вие?
Тя отривисто кимна с брадичка.
— Осиновената му дъщеря, сър. Редник Алиша Донадио, Първи Експедиционен. Кръстена и положила клетва.
Никой не проговори. Питър знаеше, че се случваше нещо, от което нямаше връщане. Нещо, което не можеше да се върне назад. У него се надигна объркана паника, сякаш насъщен факт от живота му, насъщен като гравитацията, изведнъж без никакво предупреждение се оказваше махнат.
— Какви ги говориш, Лиш?
Най-накрая тя се обърна към него, очите ѝ плуваха в сълзи.
— О, Питър — каза тя, когато първата сълза се отрони по омазаната ѝ с кал страна. — Прости ми. Трябваше да ти кажа.
— Не можете да я отведете!
— Съжалявам, Джаксън — каза генералът. — Не ти вземаш решенията. Никой не взима такова решение — отсечено отиде до вратата на палатката. — Гриър! Някой да изпрати майор Гриър в палатката ми, веднага.
— Какво става? — попита Майкъл. — Питър, тя какво говори?
Изведнъж всички заговориха в един глас. Питър сграбчи Алиша за ръцете и я накара да го погледне.
— Лиш, какво правиш? Помисли какво правиш.
— Вече е направено — каза през сълзи, а по лицето ѝ сякаш светеше облекчение, сякаш най-после се беше отървала от някакво бреме. — Стана, преди да те познавам. Много преди това. В деня, в който Полковникът влезе в Убежището и ме взе. Накара ме да обещая да не казвам на никого.
Той проумя какво се беше опитала да му каже онази сутрин.