— Ти си ги следвала.
Тя кимна.
— Да, през последните два дена. Когато разузнавах надолу по течението, видях един от камионите им. Пепелта в огнищата им не беше изстинала. Знаех със сигурност, че по тези места могат да са само те. — Леко поклати глава.
— Честно, Питър, не знаех дали искам да ги открия. Част от мен вярваше, че са само приказки на старец. Трябва да ми повярваш.
Гриър се показа на входа на палатката, прогизнал от дъжда.
— Майор Гриър — каза генералът, — тази жена е от Първи Експедиционен.
Гриър зяпна.
— Какво е?
— Дъщеря на Нийлс Кофи.
Гриър втренчи поглед в Алиша, широко отворените му очи гледаха с изумление, сякаш вижда някакво чудато животно.
— Проклятие! Кофи дъщеря ли е имал?
— Каза, че е положила клетва.
Гриър озадачено се почеса по обръснатата си глава.
— Исусе. Тя е жена. Какво искате да сторя?
— Няма какво да се прави. Положила е клетва и това е. Ще се наложи мъжете да се научат да живеят с това. Отведи я при бръснаря, впиши я.
Всичко се случваше със светкавична бързина. Питър се чувстваше така, сякаш у него зейна пропаст.
— Лиш, кажи им че лъжеш!
— Съжалявам. Така трябва да е. Майоре?
Гриър кимна със сериозно лице и застана до нея.
— Не можеш да ме оставиш — чу се Питър да казва, но с чужд глас.
— Трябва, Питър. Това съм аз.
Без да осъзнава, го беше прегърнала. Усещаше буца в гърлото си.
— Няма… да се справя без теб.
— Напротив. Знам, че ще се справиш.
Нямаше никаква полза. Алиша го оставяше, усещаше как се изплъзва от него.
— Няма да мога, няма да мога.
— Всичко е наред — прошепна му. — Сега се успокой!
Дълго стояха прегърнати, обвити в мехурче от тишина, все едно съвсем сами. После Алиша обгърна лицето му с ръцете си, целуна го веднъж и бързо по челото. Целувка, която търсеше прошка и даваше такава: целувка за сбогом. Между тях се отвори пролука. Тя го беше пуснала и се отдалечаваше.
— Благодаря, генерале — каза тя. — Майор Гриър, вече съм готова.
Шейсет
Дъждовни дни, в които Питър им разказа всичко.
Цели пет дена се изливаше проливен дъжд. Питър прекарваше часове на дългата маса в палатката на Ворхис, понякога бяха само двамата, но обикновено присъстваше и Гриър. Разказа им за Ейми, за колонията, за сигнала, който бяха уловили, за Тео и Маусами, за Рая и преживяното там. Разказа им, че на шестстотин километра на върха на една планина в Калифорния деветдесет души чакат прожекторите да угаснат.
— Няма да ви лъжа — каза Ворхис, когато Питър го попита дали могат да изпратят там войници. Беше късен следобед. Алиша беше заминала да патрулира сутринта. Изведнъж беше възприела живота на бойците на Ворхис.
— Не казвам, че не ви вярвам — обясни Ворхис. — А пък и само този бункер, за който разказвате, сякаш си заслужава пътуването. Но ще трябва да докладвам по-нагоре, а това означава Дивизия. Едва следващата пролет най-рано ще можем да обмислим подобно пътуване. Нататък земите са неизследвани.
— Не вярвам, че могат да чакат толкова.
— Ами ще им се наложи. Най-голямата ми тревога е как да се измъкна от тази долина, преди да паднат снеговете. Този порой не спира, тук сме като в капан. Горивото за прожекторите ни е за още трийсет дни.
— Аз пък искам да науча за това място, Рая — намеси се Гриър. Извън стените на палатката и в присъствието на други отношенията на Гриър и Ворхис бяха строго формални, но вътре, както бяха сега, те очевидно се отнасяха приятелски един към друг. Гриър погледна към генерала със замислен поглед. — Прилича ми на онази история с хората в Оклахома.
— Какви хора? — попита Питър.
— Място, наречено Омир — отвърна Ворхис, който подхвана нишката. — Трети батальон се натъкнал на тях преди десетина години. Цял град оцелели, повече от хиляда и сто мъже, жени и деца. Не съм бил, но слушах разкази. Приличало на завръщане в миналото със сто години назад, те явно не знаели какво представляват драковете. Вършели си работата, възпитано и любезно, нямало прожектори, нито заграждения, щастливи, че наминали, но не им пречели да си тръгнат. Командващият им предложил да ги превози, те му отказали учтиво, а пък и в действителност Трети батальон не разполагал с необходимата екипировка, за да превози толкова много хора до Кървил. Проклета история. Оцелели, а не искали да бъдат спасени. Трети батальон оставил един отряд и продължил на север към Уичита, където претърпели големи поражения. Загубили половината си хора, останалите се върнали назад. Когато стигнали в града, той бил пуст.
— Какво искате да кажете „пуст“? — попита Питър.
Ворхис остро изви вежди.