— Ами още по на изток? — попита той. — Натам изпращали ли сте хора?
Ворхис поклати глава.
— От години не сме. Първи експедиционен изпрати два батальона в тази посока, един на север към Луизиана през Шривърпорт, друг през Мисури към Сейнт Луис. Никой не се завърна. — Сви рамене. — Може пък някой ден. Засега имаме само Тексас.
— Иска ми се да го видя — каза след миг Питър. — Този град. Кървил.
— Ще го видиш, Питър — Ворхис се усмихна, което си позволяваше рядко. — Ако приемеш този конвой.
Все още не бяха дали отговор на Ворхис и Питър се чувстваше разкъсван. Те бяха в безопасност, имаха прожекторите си, в крайна сметка бяха открили армията. Може би нямаше да стане до пролетта, но Питър вярваше, че Ворхис ще изпрати експедиция до Колонията и ще доведе останалите. Открили бяха онова, което търсеха, с други думи — открили бяха и нещо повече. Да иска от приятелите си да продължат своя път му се струваше излишен риск. А и без Алиша, част от него искаше да приеме предложението, за да сложи край на цялата история.
Но когато го спохождаха такива мисли, веднага се сещаше и за Ейми. Алиша имаше право: да стигнат толкова близо и да се върнат, означаваше да съжалява, и то по всяка вероятност да съжалява до края на живота си. Майкъл направи опит да улови сигнала от радиото в палатката на генерала, но цялото им оборудване беше за къси вълни и не вършеше работа в планините. В крайна сметка Ворхис каза, че няма причина да се съмнява в разказаното от тях, но кой знае какво означава сигналът?
— Какви ли не боклуци са оставили военните. А и гражданите. Повярвай ми, виждали сме го вече. Не можеш да тръгваш по следите на всяко писукане — говореше със загрижеността на човек, видял много, преживял повече от достатъчно. — Това ваше момиче, Ейми. Може и да е на ето години, както казвате, а може и да не е. Нямам причина да не ви вярвам, освен факта, че изглежда на петнайсет и направо бере душа от страх. Не можете непрекъснато да разказвате тази история. Лично аз предполагам, че е бедна наранена душа, която по някакъв начин е оцеляла и с чист късмет се е натъкнала на вашия лагер.
— Ами предавателя във врата ѝ?
— Какво за него? — гласът на Ворхис не беше подигравателен, той по-скоро изреждаше фактите. — Може пък да е руски или китайски, по дяволите. Чакаме тези хора да се обадят, ако приемем, че там има оцелели.
— Има ли?
Ворхис замълча и с Гриър се спогледаха предпазливо.
— Истината е, че не знаем. Някои хора твърдят, че карантината е свършила работа, че останалата част от света е продължила да съществува без нас. Това ни навежда на въпроса защо не улавяме никакъв сигнал от тях, но предполагам, че е възможно те да са изградили някаква форма на електронна бариера в добавка към мините. Има и хора, които вярват — а мисля, че двамата с майора споделяме това мнение, — че всички са мъртви. Всичко това са умозаключения, обърнете внимание, но истината е, че карантината не е била толкова непробиваема, колкото си мислят хората. Пет години след избухването на епидемията континенталната част на Съединените щати била вече в голямата си част обезлюдена, готова за разграбване. Златният резерв във Форт Нокс. Подземното хранилище на Федералния резерв в Ню Йорк. Всички музеи, бижутерски магазини и банки чак до спестяванията и заемите, всички си седели там, никой не се интересувал от тях. Истинската загадка обаче се крие в цялото налично там американско военно оборудване, включително възлизащите на десет хиляди ядрени бойни глави, всяка от които била в състояние да промени разположението на силите в света без Съединените щати, които да ги дундуркат. Честно, за мен това не означава, че никой не се е добрал до тях, но колко са били и кои. Има вероятност те да са отнесли вируса обратно с тях.
Питър обмисля известно време чутото. Ворхис му казваше, че светът е празно, пусто място.
— Не вярвам Ейми да е тук, за да открадне нещо — най-накрая заяви той.
— Ако ще ти помогне и аз не го вярвам. Тя е само едно дете, Питър. Чудно е само как е оцеляла навън. Може би тя ще намери начин да ти каже.
— Според мен тя вече ми го е казала.
— Така мислиш ти. Аз не искам да ти противореча. Но ще ти кажа нещо. Като дете познавах една жена, стара смахната дама, която живееше в колиба зад къщите, голям боклучарник беше мястото. Старицата беше сбръчкана като пергамент, имаше около сто котки, а цялото място вонеше на котешка пикня. Тази жена твърдеше, че може да чуе какво мислят драковете. Ние, децата, как ли не я тормозехме, но не можахме да изкопчим достатъчно от нея. Човек се чувства зле от подобни неща по-късно, но не и по онова време. Тя беше онова, което наричаш Бродница, един ден изникна пред вратите. — Ворхис приключи със свиване на раменете. — От време на време се чуват истории като тази. Най-вече от стари хора, позагубили разсъдък мистици, никога от млади хора като момичето. Но това не е новост.