Гриър се приведе. Интересът му изведнъж се беше пробудил.
— Какво се случи с нея?
— С жената ли? — генералът потри брада, докато ровеше в спомените си. — Доколкото си спомням, тя се спомина. Обеси се във вонящата си на котешка урина къща. — Когато нито Питър, нито Гриър казаха нещо, генералът продължи: — Трудно е да осмислим подобни истории. Или поне не можем. Сигурен съм, че майорът ще се съгласи с мен. Тук сме, за да унищожим колкото се може повече дракове, да намерим провизии, да открием скривалищата им и да ги изпепелим. Може всичко това да доведе до нещо. Но съм сигурен, че аз няма да го доживея.
Генералът се отдръпна от масата, както и Гриър, времето за разговори беше приключило, поне за днес.
— Междувременно обмислете предложението ми, Джаксън. Пътуване до дома. Заслужили сте си го.
Докато Питър беше вече на вратата, Гриър и Ворхис вече се бяха привели над масата, където лежеше разгърната огромна карта. Ворхис вдигна намръщен лице.
— Има ли и друго?
— Ами… — какво искаше да каже? — Чудех се за Алиша. Как върви при нея.
— Добре е, Питър. Както и да го е направил Кофи, добре я е тренирал. Няма да я познаеш.
Замръзна.
— Бих искал да я видя.
— Знам. Но точно сега идеята не е добра — когато Питър не мръдна от вратата, Ворхис с очевидно изчерпало се търпение попита. — Това ли беше?
Питър поклати глава.
— Кажете ѝ, че съм питал за нея.
— Обещавам, синко.
Питър мина през отвора на палатката в преминаващия във вечер следобед. Дъждът беше престанал, но въздухът беше влажен, натежал от леденостудена влага. Зад стените на гарнизона над билото се носеше гъста мъгла. Всичко беше омазано в кал. Уви се по-плътно в якето си и прекоси откритото пространство между палатката на Ворхис и общата палатка, където съгледа Холис да седи сам на една от дългите маси и да яде боб от овехтяла пластмасова купа. Из помещението имаше и други войници, които тихо си говореха. Питър си взе купа, напълни я от тенджерата и се настани до Холис.
— Заето ли е?
— Всички са заети — мрачно каза Холис. — Моето място ми го дадоха назаем.
Питър се настани на пейката. Знаеше за какво говори Холис, тук бяха излишни като пето колело, отломка някаква, безцелна и безсмислена в замисъла си. Сара и Ейми бяха изпратени в палатката им, но заради цялата тази относителна свобода Питър се усещаше като в клетка. Никой от войниците не искаше да се занимава с тях. Негласно се приемаше, че с тях няма какво да се говори, а пък и скоро щяха да си тръгват.
Разказа на Холис какво е научил, после зададе въпроса, който го мъчеше.
— Тя обади ли се?
— Тази сутрин ги видях да тръгват с взвода на Рейми.
Взводът на Рейми, един от шестте, правеше кратки разузнавателни походи в югоизточна посока. Когато Питър попита Ворхис колко ще отсъстват, той загадъчно отвърна:
— Колкото е необходимо.
— Тя как ти се видя?
— Като една от тях — Холис замълча. — Махнах ѝ, но май не ме забеляза. Знаеш ли как я наричат?
Питър поклати глава.
— Последният от експедицията — Холис се навъси. — Много на място, мен ако питаш.
Замълчаха, нямаше какво да кажат. Те може и да бяха като пето и излишно колело, но Питър като че беше останал без едно. Той продължаваше да мисли за нея, да се връща към мислите си, свързани с Алиша. Не вярваше някога да привикне със случилото се.
— Според мен не ни вярват за Ейми — каза Питър.
— Така ли?
Питър поклати глава и призна.
— Не ни вярват.
Отново потънаха в мълчание.
— И какво мислиш? — попита Холис. — За евакуирането.
Заради дъжда потеглянето на батальона беше отложено с още една седмица.
— Ворхис ни насърчава да тръгнем. Може и да е прав.
— Но ти си на друго мнение — Когато Питър се подвоуми, Холис остави вилицата си и го погледна в очите. — Познаваш ме, Питър. Ще постъпя както кажеш.
— Защо аз да отговарям? Не искам да решавам за всички.
— Не казвам, че решаваш. Само мисля, че случаят е такъв, че ти решаваш, Питър. Ако не знаеш, значи не знаеш. Ще изтрае, докато дъждът спре.
Вина жегна Питър. Откакто бяха пристигнали в гарнизона, така и не беше намерил удобен случай да каже на Холис, че знае за двама им със Сара. Сега, когато Алиша ги беше напуснала, някак не искаше да се изправи пред факта, че всичко се разпадаше. Тримата мъже бяха настанени в палатка, съседна на палатката на Сара и Ейми, където те убиваха времето с игра на карти в очакване дъждът да спре. Две поредни нощи Питър се беше събуждал и заварвал леглото на Холис празно. Но на сутринта винаги беше там и хъркаше. Питър се чудеше дали Холис и Сара не се държаха така заради него или заради Майкъл, който все пак ѝ беше брат. Колкото до Ейми, имаше период, около ден, в който изглеждаше много притеснена, дори малко уплашена от войниците, които им носеха храна и ги съпровождаха до клозетите, но сега у нея се забелязваше някакво изпълнено с очакване и дори с ведрина състояние, доволна да чака подходящото време, след което без съмнение да продължат. Скоро ли тръгваме?, беше попитала Питър с леко настойчив глас. Защото ми се иска да видя снега. На въпроса ѝ Питър беше отговорил: Не знам, Ейми. Ще видим, когато спре дъждът. Истината беше, че още докато ги изричаше, думите вече му звучаха като лъжа.