Холис наклони глава към чинията на Питър.
— Добре е да ядеш.
Той изблъска подноса си настрана.
— Не ми се яде.
Към тях се присъедини Майкъл, който се отпусна на масата с наметало, по което имаше капки дъжд. Подносът му беше пълен с храна. От всички тях само той използваше времето си добре: Ворхис го беше зачислил към моторната част с надеждата, че ще успее да приготви колите за пътуване на юг. Майкъл постави подноса на масата и седна пред него. Лакомо загреба, използвайки царевичен хляб, за да тъпче фасула в устата си с изцапани от смазка ръце.
— Какво има? — огледа ги той. Преглътна хапката от хляб и фасул. — И двамата имате вид, като че някой е умрял.
Един от войниците се премести на масата им с подноса си. Редник с огромни уши, по голата му глава се виждаше коса като мъх.
— Здрасти, Скоба — каза той на Майкъл.
Майкъл просия.
— Санчо, благодаря, че питаш. Какво ново?
— Слушай. Тук си говорехме, че може да искате да се присъедините към нас по-късно.
Майкъл отново се усмихна с пълна уста.
— Не ще и дума.
— В деветнайсет часа в столовата — войникът погледна към Питър и Холис, сякаш за пръв път ги виждаше. — Вие, скитниците, също може да дойдете, ако искате.
Питър така и не можеше да свикне с това име. Криеше присмехулна нотка.
— Къде да дойдем?
— Благодаря, Санчо — каза Майкъл. — Ще им предам.
Когато войникът се премести, Питър присви очи към Майкъл.
— Скоба?
Майкъл продължи да се храни.
— Умират си за такива имена. На мен това по ми харесва от Верига — обра и последните бобови зърна от чинията си. — Момчетата не са лоши, Питър.
— Не съм казвал такова нещо.
— Какво има довечера? — попита Холис след миг.
— Това ли? — Майкъл сви пренебрежително рамене и се изчерви. — Не съм изненадан, че никой не ти е казал. Довечера е вечерта за кино.
В 18:30 всички маси от столовата бяха извадени, а пейките подредени в редици. С падането на нощта чувствително застудя и въздухът стана по-сух. Дъждът отмина. Всички войници се бяха насъбрали отвън, шумно разговаряха един с друг, така както Питър досега не ги беше виждал, смееха се, шегуваха се и си подаваха бутилки с шайн. Настани се на пейка до Холис в дъното на залата, с лице към екрана, направен от шперплат и боядисан в бяло. Майкъл беше някъде напред с новите си приятели от моторизираната част.
Майкъл беше дал всичко от себе си, за да им обясни как работи киното, но Питър така и не знаеше какво да очаква точно, идеята му се струваше леко притеснителна, противоречеше на всяка физическа логика. Прожекторът, който стоеше на висока маса зад него, щеше да излъчва поток от движещи се образи на екрана — но ако беше така, откъде щяха да се вземат всички тези образи? Ако бяха отражения, какво отразяваха? Дълги електрически кабели излизаха от прожектора, минаваха под вратата към един от генераторите. Питър непрекъснато мислеше какво прахосничество беше да се използва безценното гориво за развлечение. Но когато майор Гриър излезе пред развълнуваните викове на шейсет мъже, Питър също го усети: чисто очакване, почти детски трепет.
Гриър вдигна ръка, за да накара мъжете да замълчат, което ги накара да се разкрещят още по-силно.
— Млъкнете, кръвници!
— Дай ни Графа! — извика някой.
Още викове и крясъци. Застанал пред екрана, Гриър тънко и прикрито се усмихваше. За момент твърдата черупка на военната дисциплина се пропука позволено. Питър беше прекарал достатъчно време в компанията на Гриър, за да знае, че не е случайно.
Гриър остави вълнението да утихне от само себе си, после се прокашля и каза:
— Добре, така да бъде. Първо, обявление. Знам колко неимоверно щастливи сте до един от престоя ни в северните гори…