— Да им го начукам!
Гриър се навъси по посока на обадилия се мъж.
— Прекъсни ме отново, Мънси, и цял месец ще чистиш клозети.
— Само казвам колко щастлив съм да требя дракове, сър!
Отново смехове. Гриър не му отговори.
— Както казвах, промяната на времето донесе и някои новини. Генерале?
Ворхис пристъпи от мястото, на което чакаше и излезе напред.
— Благодаря, майоре. Добър вечер, Втори батальон.
Отговор в хор:
— Добър вечер, сър!
— Изглежда ще имаме нещо като пролука във времето, така му викам. Нула-пет-сто, докладвайте на вашите взводни командири утре след закуска в отделните части. Трябва да съберем и очистим мястото утре до мръкване. Когато се върне Синият взвод, тръгваме на юг. Въпроси?
Един войник вдигна ръка. Питър позна мъжа, който говори с Майкъл в столовата. Санчо.
— Ами тежката механика, сър? Няма да се справи в калта.
— Взето беше решение да я оставим на място. Ще пътуваме леко натоварени и бързо. Взводните ви командири ще ви го разяснят. Друго?
Множеството мълчеше.
— Много добре. Забавлявайте се.
Фенерите угаснаха, в задната част на помещението колелата на прожектора се завъртяха. Това беше значи, помисли си Питър, дошло беше време да вземат решение. Седмицата изведнъж вече я нямаше. Питър усети как някой се настанява на пейката до него: Сара. До нея беше Ейми, увита в тъмно, вълнено наметало на раменете си, за да я пази от студа.
— Не бива да сте тук — пошушна Питър.
— Да вървят по дяволите — отговори Сара тихо. — Да не мислиш, че ще ми липсват?
Екранът просветна. Завъртяха се числа в низходящ ред: 5, 4, 3, 2, 1. И после надпис:
От пейките се надигна невероятен хор от аплодисменти, екранът се изпълни с движещия се образ на теглена от коне карета, която пътуваше по планински път. Картината беше избледняла, цялата в сиви тонове, палитрата на полузабравен сън.
— Дракове — каза Холис. Обърна се към Питър намръщен. — Дракула ли?
— Звук! — извика един от войниците пред тях, последваха го и други. — Звук! Звук!
Войникът, който работеше на прожектора, трескаво проверяваше връзки, въртеше бутони. Притича бързо напред и коленичи до кутия, поставена под екрана.
— Чакайте, ето, мисля че е това…
Силно пращене, Питър беше омаян от движещата се картина на екрана, каретата вече влизаше в някакво село, хората тичаха да я посрещнат, а той седеше прикован на стола си. Но после разбра какво се е случило, какво представлява кутията под екрана. Тропотът на конете, скърцането на каретата при подскачането ѝ, гласовете на селяните, които си говореха на странен език, който чуваше за пръв път: картините бяха повече от картини, повече от светлина. Със звука те оживяха и задишаха.
На екрана мъж с бяла шапка размахваше бастун пред кочияша. Когато отвори уста, за да заговори, всички войници в един глас изрецитираха.
— Не сваляй багажа ми, довечера заминавам за Борго Пас!
Взрив от всеобща веселба. Питър извърна глава, за да погледне към Холис. Но приятелят му с огряно от отразената светлина лице жадно се взираше в движещите се картини пред него. Обърна се към Сара и Ейми и при тях беше същото.
На екрана грубо сложен мъж говореше с кочияша на каретата с неразбираемо гъргорене. Обърна се към първия участник с шапката, думите му бяха усилени заради високото рецитиране на мъжете:
— Кочияяяяшът. Тооой се… страхува. Свестен човек еее. Поиска от мен да ви помоля да почакате и да тръгнете призори.
Първият мъж размаха надменно бастуна си без посока.
— Съжалявам, но ме чака карета в Борго Пас в полунощ.
— Борго Пас? Чия е каретата?
— Защо, на граф Дракула е.
Очите на мустакатия мъж се разшириха от ужас.
— На граф… Дракула!
— Не тръгвай, Ранфийлд! — извика един от войниците и всички се разсмяха.
История беше, осъзна Питър. История, като онази от старите книги в Убежището, които им четеше Учителката, докато стояха наредени в кръг преди много години. Хората на екрана изглеждаха така, сякаш играят — и те всъщност играеха. Пресилените им движения и изражения му напомниха начина, по който Учителката си преправяше гласа за различните герои от книгите, които им четеше. Тромавият мъж с мустаците знаеше нещо, което не беше известно на мъжа с шапката. Грозеше го опасност. Въпреки предупреждението, пътникът продължи пътуването си, чуха се още подигравателни викове от войниците. Сред тъмата каретата се заизкачва по планинския път и се приближи до внушителна сграда с кулички и стени, обляна от лунна светлина. Очевидно беше какво го чака: мустакатият мъж малко или много го беше обяснил. Вампири. Стара дума, но Питър я знаеше. Очакваше да се появят виралите, да нападнат каретата и да разкъсат на парчета пътника, но нищо такова не се случи. Каретата мина през вратата. Мъжът, Ранфийлд, излезе и разбра, че е сам, кочияшът го нямаше. Вратата сама се отвори със скърцане, прикани го да влезе, а той се озова в огромна, подобна на пещера и цялата руина стая. Неосъзнаващият опасността Ранфийлд, чиято наивност направо беше смешна, се обърна с гръб към внушителните стълби, по които слизаше фигура в тъмен плащ със свещ в ръка. Когато фигурата с плаща стигна дъното, Ранфийлд се обърна, бялото на очите му се разшири с такъв ужас, сякаш се беше натъкнал на цяло ято пушеци, а не на сам мъж с пелерина.