— Аз съм… Дррраакулаааа.
Отново се надигнаха гръмогласни освирквания, ръкопляскания и подсвирквания, които разтърсиха палатката. Един от войниците от предната редица скочи прав.
— Ей, графе, изяж това!
Проблясване на въртяща се стомана, в лъч светлина от прожектора: връх на острие, което се удари в дървения екран със звучно тупване и се заби право в гърдите на мъжа с пелерината, който сякаш изобщо не го забеляза.
— Мънси, мътните те взели! — ревна операторът на прожектора.
— Вземи си ножа — извика и друг, — пречи ми да гледам!
Но гласовете не бяха гневни, всички мислеха, че е забавно. Под буря от викове Мънси скочи към екрана да издърпа оръжието си, образите се отразиха върху него. Обърна се, ухили се и леко се поклони.
Въпреки всичко — хаоса на прекъсванията, смеха и насмешливото рецитиране на репликите от войниците, които очакваха всяка дума на героите, — Питър скоро беше погълнат от историята. Усещаше, че във филма има липсваща част. Разказът скачаше напред в объркан ритъм, замъкът остана назад, показа се море, което се смени от място, наречено Лондон. Град, осъзна той. Град от Времето Преди. Графът — някакъв вид вирал, въпреки че не изглеждаше като тях — убиваше жени. Първо момиче, което продаваше цветя на улицата, после млада жена, спяща в леглото си, с грамадни, лениви къдрици и с толкова спокойно лице, че приличаше на кукла. Движенията на Графа бяха бавни до смях, сякаш той е жертвата. Всички във филма сякаш бяха уловени в сън, в който не можеха да се движат бързо или пък изобщо не можеха за помръднат. Самият Дракула имаше бледо, почти женствено лице, с устни, боядисани така че да изглеждат извити, като криле на прилеп. Щом се наканеше да ухапе някого, екранът застиваше дълго и протяжно на очите му, които бяха осветени отдолу, за да светят като пламъци на свещ.
Питър знаеше, че всичко е наужким, не си струваше да се изнервя, но въпреки това с развитието на историята той се улови, че се притеснява за момичето, Мина, дъщерята на лекаря — доктор Стюарт, собственик на санаториум, каквото и да означаваше това, — чийто съпруг, безполезният Харкър, изглежда и понятие си нямаше как да ѝ помогне, все висеше с ръце в джобовете и имаше безпомощен и изгубен вид. Никой не знаеше какво трябва да се направи, с изключение на Ван Хелсинг, ловецът на вампири. Той не приличаше на нито един от ловците, които Питър беше виждал — старец с дебели очила, който все се отнасяше в пространни, вятърничави изявления, предмет на най-големи подигравки на войниците. „Господа, имаме работа с невъобразимо явление!“ и „Утрешните суеверия може да се окажат днешните научни постулати!“ Подсвиркванията се разнасяха всеки път, въпреки че много от казаното от Ван Хелсинг на Питър му се струваше смислено, особено онази част за природата на вампира като „същество, чийто живот е удължен неестествено“. Ако това не описваше пушек, тогава не знаеше как може да се опише. Зачуди се дали номерът на Ван Хелсинг с огледалото от кутията за бижута не е вариант на случилото се с тиганите в Лас Вегас и дали, както твърдеше Ван Хелсинг, един вампир „всяка нощ трябва да спи в родната си земя“. Затова ли те винаги се връщаха у дома, онези, които бяха обсебени? Понякога филмът приличаше на нещо като наръчник с инструкции. Питър се зачуди дали това не е измислена приказка, а съвкупност от действителни събития.
Момичето, Мина, беше отвлечено. Харкър и Ван Хелсинг преследваха вампира до леговището му, влажна изба. Питър разбра накъде отива историята: щяха да въздадат Милост. Щяха да проследят Мина и да я убият, и Харкър, съпругът на Мина трябваше да изпълни ужасния дълг. Питър беше напрегнат. Войниците най-накрая бяха притихнали, изоставили номерата си и погълнати от историята въпреки волята си, докато вървеше мрачният финал.