Така и не успя да види края. В палатката се втурна войник.
— Осветление! Изтегляне към вратата!
Забравиха за филма. Всички войници скочиха от столовете си. Наизвадиха оръжия, пистолети, пушки, ножове. В суматохата да стигнат до вратата някой се спъна в кабела на захранването на прожектора и помещението потъна в тъмнина. Блъскаха се, викаха, крещяха заповеди. Питър чу изстрели от пушка отвън. Когато излезе след тълпата от палатката, видя две сигнални ракети, които летяха над стените към калното поле зад вратата. Майкъл изтича покрай него със Санчо. Питър го улови за ръката.
— Какво има? Какво става?
Майкъл едва позабави крачка.
— Синият взвод! — каза той. — Хайде.
Хаосът в столовата изведнъж се превърна в ред. Всички знаеха какво да правят. Войниците се разделиха на групи, някои бързо се качваха по стълбите към пътеката по върховете на коловете, други заемаха позиции зад барикадите от торби с пясък точно зад вратата. Други мъже въртяха прожекторите, за да ги насочат през калното поле зад отвора.
— Ето ги!
— Отвори сега! — Извика Гриър от основата на стената. — Отвори проклетата врата!
Оглушителен прикриващ огън от пътеката, когато половин дузина войници изскочиха в пространството над двора, държаха въжета, които се свързваха в система от скрипци и макари с пантите на вратата. Питър на мига беше запленен от съгласуваната хармония на случващото се, практическата красота на синхронизираните им движения. Докато войниците слизаха, вратите започнаха да се открехват, разкриващи обляна в светлина земя отвъд стените и група фигури, които тичаха към тях. Алиша беше най-напред. Минаха през вратата със спринт, шестимата, рухнаха и се претърколиха, а мъжете иззад торбите с пясък откриха огън, като изстреляха дъжд от куршуми над главите им. Ако там имаше вирали, Питър не ги виждаше, Всичко се случваше твърде бързо, твърде шумно, а после изведнъж вече беше приключило: вратите здраво се залостиха зад тях.
Питър се затича към мястото, където Алиша лежеше с останалите. Тя се беше привдигнала на ръце и колене и дишаше задъхано, по лицето ѝ се стичаше боя, голата ѝ глава блестеше като излъскан метал под острия блясък на прожекторите.
Когато се надигна на колене, погледите им се срещнаха.
— Питър, махай се оттук, по дяволите.
Отгоре се чуха няколко вяли изстрела. Виралите се бяха пръснали, отблъснати от прожекторите.
— Сериозно говоря — ожесточено каза тя. Всяка част от нея изглеждаше сгърчена. — Върви.
Другите се скупчваха.
— Къде е Рейми? — ревна Ворхис, като си проправяше път сред мъжете. — Къде по дяволите е Рейми?
— Мъртъв е, сър.
Ворхис се обърна към застаналата на колене в калта Алиша. Когато видя Питър, в погледа му проблесна гняв.
— Джаксън, мястото ви не е тук.
— Открихме ги, сър — каза Алиша. — Натъпкани в скривалището. Обикновено стършелово гнездо. Сигурно бяха стотици.
Ворхис махна към Холис и останалите.
— Вие, вървете в палатките си, веднага — Без да изчака отговор, той отново се обърна към Алиша. — Редник Донадио, докладвайте.
— Мината, Генерале — каза тя. — Открихме мината.
Цяло лято хората на Ворхис я търсели: входната шахта на стара медна мина, скрита някъде из хълмовете. Смятали, че това е една от опасните точки, за които говори Ворхис, гнездо, където спят виралите. С помощта на карта за геоложки проучвания и като проследявали движенията на създанията с мрежите, стеснили търсенето до югоизточния квадрант, област с площ около двайсет квадратни километра над реката. Мисията на Синия взвод била да направи последен опит да ги локализира преди евакуацията. Чист късмет било, че ги открили. Според разказаната от Майкъл на Питър история, Синият взвод направо се натъкнали на него точно преди залез — леко хлътване в земята, в който вървящият най-напред мъж изчезнал с писък. Първият излязъл вирал грабнал двама мъже, преди някой да успее да стреля. Останалата част от взвода съумяла да направи нещо като огнева линия, но наизлизали още вирали, пренебрегнали остатъците от дневната светлина в невероятен бяс. Щом слънцето залязло, бързо щели да вземат надмощие над взвода, а заедно с тях щяло да изчезне и местонахождението на шахтата. Сигналните ракети, които носели, щели да им спечелят няколко минути, не повече. Разделили се на две групи. Първата побягнала, а другата, предвождана от лейтенант Рейми, прикривала оттеглянето им, като задържали създанията колкото е възможно по-дълго, докато слънцето залезе и свършат сигналните ракети, а това щяло да означава край за тях.