През цялата нощ из лагера цареше трескава дейност. Питър усещаше промяната: дните на изчакване, на мисиите за дебнене и ловуване из гората бяха приключили. Хората на Ворхис се готвеха за битка. Майкъл го нямаше никакъв, помагаше да подготвят колите, които щяха да превозват експлозивите, бидони с дизелово гориво и амониев нитрат със сноп запалки за гранати, наричани „отприщващия.“ Щяха да го спуснат направо в откритата шахта. Със сигурност експлозията щеше да избие много от виралите вътре. Въпросът беше откъде щяха да се покажат оцелелите? За сто години релефът може би бе претърпял промени, а доколкото Ворхис и останалите знаеха, свлачище или земетресения бяха открили напълно нова точка на достъп. Докато един взвод поставяше експлозивите, останалите щяха да направят и невъзможното да надушат и другите отвори. С малко късмет всички щяха да са заели позиции, когато започнат взривовете.
Прожекторите угаснаха до сивкав здрач. През нощта температурите бяха паднали и лед покриваше локвите в двора. Натовариха колите. Войниците на Ворхис стояха на вратата, всички без един взвод, който щеше да остане, за да охранява гарнизона. Алиша беше прекарала много от изминалите часове в палатката на Ворхис. Точно тя беше водила оцелелите обратно към гарнизона, като използваха пътя, по който най-напред минали покрай реката. Сега Питър я видя точно пред генерала, двамата гледаха карта, разгърната на капака на едно от хъмвитата. От коня си Гриър наблюдаваше товаренето на последните провизии. Докато наблюдаваше отстрани, Питър бе обзет от засилващо се недоволство, едновременно с което се усети и привлечен от сила, инстинктивна като дишането. Дни наред се беше въртял между полюсите на несигурността със съзнанието, че трябва да продължи, но без да е в състояние да се отдели от Алиша. Сега, докато наблюдаваше войниците, които довършваха приготовленията си при вратата, а сред тях и Алиша, го обзе едно желание. Хората на Ворхис отиваха на война, искаше да е част от тях.
Докато Гриър вървеше надолу по линията, Питър излезе напред.
— Майоре, бих искал да поговорим.
Лицето и гласът на Гриър издаваше разсеяност. Той гледаше над главата на Питър, докато говореше:
— Какво има, Джаксън?
— Искам да дойда, сър.
Грийър го погледна за миг.
— Не можем да взимаме цивилни.
— Просто ме оставете в задните редици. Може пък да съм полезен с нещо. Мога да съм вестител или друго.
Гриър погледна към един от камионите на опашката, където имаше група от четирима, сред които и Майкъл, които наместваха бидоните с гориво над задната врата.
— Сержант — ревна Гриър към сержанта във взвода, мъж на име Уидърс, — можеш ли да ме заместиш тук? И, Санчо, внимавай за веригата, цялата е омотана.
— Да, сър. Извинете, сър.
— Това са бомби, синко. За Бога, внимавай. — После се обърна към Питър: — Ела с мен.
Майорът слезе от коня и дръпна Питър настрана, където не можеха да ги чуят.
— Знам, че се притесняваш за нея — каза той, — разбра ли? Схванах го. Ако зависеше от мен, сигурно щях да те взема.
— Дали ако говорим с генерала…
— Няма да стане. Съжалявам — по лицето на Гриър проблесна любопитно изражение, миг на нерешителност. — Виж. Онова, което ми разказа за момичето, Ейми. Трябва да ти кажа нещо — поклати глава и отклони поглед. — Не мога да повярвам, че ще ти го доверя. Може би твърде дълго съм се задържал из тези гори. Как се наричаше онова нещо? Когато мислиш за нещо, преди да се е случило, сякаш си го сънувал. Има си име.
— Сър?
Гриър все така не го поглеждаше.
— Дежа-вю. Точно така. Чувствам се така, още откакто ви открих. Страшно тежък случай на дежа-вю. Знам, че сега не изглежда така, но бях малко хилаво хлапе, болнаво през цялото време. Родителите ми умрели, когато съм бил бебе, така и не сме се срещнали истински, вероятно се е дължало и на сирашкото ми детство, каквото имах, петдесет деца, събрани заедно, всичките сополиви и с мръсни ръце. Пипвах всяка болест, за която се сещаш. Около десетина пъти сестрите бяха готови да ме отпишат. Трескави сънища, на които няма да повярваш. Нищо, което всъщност мога да разкажа или да си спомня. Само усещане, сякаш съм се изгубил в мрака от хиляди години. Но истината беше, че не бях сам. И това беше част от съня. От дълго време не бях си припомнял съня, докато вие не се появихте. Онова момиче. Тези нейни очи. Мислиш ли, че не съм забелязал? Исусе, сякаш съм се върнал назад във времето, сякаш съм шестгодишен и цял горя в треска. Казвам ти, че беше тя. Знам, че звучи налудничаво. Тя беше с мен в съня.
Изпълнена с очакване тишина надвисна след думите му. Питър потрепери от признанието.
— Разказвал ли сте на Ворхис за това?