— Шегуваш ли се? Какво да му кажа? По дяволите, синко, не го разказвам дори на теб.
За да покаже на Питър, че разговорът е приключил, Гриър улови юздите на коня си и отново се метна на седлото.
— Това е. Но ти ме попита защо не можете да дойдете, това е отговорът ми. Ако не се върнем, Червеният взвод има заповед да ви евакуира надолу към Розуел. Това е официално. Неофициално ви казвам, че ако решите да продължите, няма да ви спрат.
Пришпори коня, за да заеме мястото си начело на редицата. Бръмчене на двигатели. Вратите се отвориха. Питър наблюдаваше, докато мъжете, пет взвода плюс конете и колите, бавно се отправиха на път. Алиша беше някъде сред тях, помисли си Питър, вероятно напред с Ворхис. Но не можа да я открие.
Редицата отдавна се беше изтеглила, когато Майкъл застана до него.
— Не те пусна, а?
Питър само поклати глава.
— И мен — каза Майкъл.
Шейсет и едно
Чакаха целия ден и на следващия. Само с един останал взвод, за да охранява стените, лагерът беше странен, празен и пуст. Ейми и Сара вече свободно можеха да се движат из гарнизона, когато поискаха, но нямаше къде да се иде, можеха само да чакат. Ейми беше потънала в толкова дълбоко мълчание, че дори Питър започна да се чуди дали пък не е сънувал, че говори. По цял ден седеше на леглото в палатката си, дълбоко вглъбена в себе си. Питър вече не можеше да издържа, попита я дали знае какво се случва там навън.
Отговори му с колеблив глас. Някак хем гледаше към него, хем не гледаше.
— Загубили са се. Загубили са се сред горите.
— Кои, Ейми? Кои са се загубили?
Едва тогава сякаш тя видя, върна се в настоящето и заобикалящата я обстановка.
— Скоро ли тръгваме, Питър — попита тя отново. — Защото аз искам да тръгнем скоро — отнесена усмивка. — За да правя снежни ангели.
Човек не просто можеше да се озадачи, ами направо да полудее. За пръв път Питър ѝ се ядоса. Не беше се чувствал толкова безпомощен, прикован на място от собствената си нерешителност и забавянето, което беше причинила. Още преди дни трябваше да са тръгнали, сега бяха в капан. Да тръгнат, без да знаят дали Алиша е жива, за него беше немислимо. Излетя от палатката на жените и отново започна да снове из лагера, за да запълни безцелните часове. Дори не се мъчеше да говори с останалите, странеше от тях. Небето беше ясно, но на изток върховете на планината блестяха от леда. Струваше му се вече, че може никога да не напуснат гарнизона.
После, сутринта на третия ден, той го чу: шумът от двигателите. Питър хукна към стълбата и се качи на пътеката, където взводният командир, който се казваше Юстас, гледаше на юг през бинокъла си. Юстас благоволяваше да говори с тях, въпреки че винаги беше кратък и говореше само по същество.
— Те са — каза Юстас. — Поне някои от тях.
— Колко са? — попита Питър.
— Изглежда са два взвода.
Мъжете, които минаха през вратата, бяха мръсни, изтощени, всичко у тях говореше за поражение. Алиша не беше сред тях. В задната част на редицата, все така на гърба на коня, яздеше майор Гриър. Холис и Майкъл тичешком излязоха от палатката си. Гриър слезе от коня, изглеждаше замаян и дълго пи вода преди да заговори.
— Ние първите ли сме? — попита той Питър. Изглежда не съзнаваше много ясно къде се намира.
— Къде е Алиша? — попита Питър.
— Каква бъркотия, Исусе. Целият шибан склон беше в пещери. Нахвърлиха се над нас от всички страни. Обкръжиха ни.
Питър вече не можеше да се удържа. Сграбчи грубо Гриър за рамене и го принуди да го погледне в очите.
— Проклятие, кажете ми къде е тя!
Гриър не се възпротиви ни най-малко.
— Не знам, Питър. Съжалявам. Всички се пръснахме в мрака. Тя беше с Ворхис. Цял ден чакахме в точката на отстъпление, но те не дойдоха.
Непоносимо беше, влудяващо да чакат още. Такава безпомощност Питър не беше изпитвал. Малко по-късно от стената дойде вик.
— Още два взвода!
Питър седеше в столовата, обзет от притеснения. Втурна се навън, стигна до вратата, точно когато първият камион влезе в лагера. Същият камион, който влезе, носеше експлозивите. С празна, люлееща се кука, все още прикрепен към него висеше прикачен лостът. Двайсет и четирима, три взвода, прегрупирани в два. Питър търсеше сред вцепенените им лица Алиша.
— Редник Донадио! Някой знае ли какво се е случило с редник Донадио!
Никой не знаеше. Всички разказваха едно и също: бомбата експлодирала, под тях земята се разтворила и от нея заизвирали вирали, всички се разбягали и изгубили в мрака.
Някои твърдяха, че са видели Ворхис да умира, други — че бил със Синия взвод. Но никой не беше виждал Алиша.
Денят отмина. Питър сновеше по парадния плац, не говореше с никого. Като следващ по ранг офицер, сега командваше Гриър. Поговори кратко с Питър и му каза да не губи надежда. Генералът знаел какво прави. Ако имало някой, който да е в състояние да върне своя отряд жив, това бил Къртис Ворхис. Но по лицето на Гриър Питър виждаше, че и той вече не вярва някой да се върне.