Надеждите му се стопиха с падането на мрака. Върна се в палатката, където Холис и Майкъл играеха на карти. И двамата погледнаха към него, когато влезе.
— Да не стоим така — оправда се Холис.
— Нищо не съм казал.
Питър легна на леглото си и издърпа над себе си одеяло, дори не си направи труда да свали калните си ботуши. Беше мръсен и смазан от умора, последните нереални часове бяха преминали като в транс. От дни почти не беше ял, но мисълта за храна му беше непоносима. Студен зимен вятър блъскаше в стените на палатката. Преди да заспи, мислеше за последните думи на Алиша към него: Махай се оттук, по дяволите.
Събуди се от далечен вик, който го накара да се изправи. Лицето на Холис надзърташе през отвора на палатката.
— При вратата има някой.
Отметна одеялото и се втурна навън на светлината на прожекторите. Съмненията му се превърнаха в сигурност. Наполовината на парадния плац вече знаеше какво го чака там.
Алиша. Алиша се беше върнала.
Стоеше при вратата. Отначало реши, че е сама. Но докато си проправяше път през насъбралите се мъже, видя втория войник, коленичил на земята. Беше Мънси. С вързани пред тялото му китки. На светлината на прожекторите Питър видя, че лицето му лъщи от пот. Трепереше, но не от студ. Едната от ръцете му беше увита в кърпа, пропита с кръв.
Двамата вече бяха заобиколени от войници, всички стояха настрана. Настъпи почтително мълчание. Гриър се приближи към Алиша.
— Генералът?
Тя поклати отрицателно глава.
Редникът държеше окървавената си ръка далече от тялото си и дишаше учестено. Гриър коленичи пред него.
— Ефрейтор Мънси — говореше тихо и успокоително.
— Да, сър — бавно облиза устни Мънси. — Простете, сър.
— Всичко е наред, синко. Постъпил си добре.
— Не знам как пропуснах онзи, който го направи. Ръфна ме като куче, преди Донадио да го довърши — вдигна глава към Алиша. — Изобщо няма да познаете, че е момиче, като я видите как се бие. Надявам се, че няма да се сърдите, че я помолих да ме върже и да ме прибере у дома.
— Това е твое неотменимо право, Мънси. Това е твое право, като войник от експедицията.
Тялото на Мънси се сви в конвулсии, поредица от три силни спазъма. Устните му се извиха и разкриха празнините между зъбите му. Питър усети как войниците застанаха нащрек, заобиколиха го, с ръце на ножовете си, бързо, подсъзнателно движение. Но Гриър приклекна до болния войник, без да трепне.
— Ами мисля, че сега е моментът — каза Мънси, когато спазмите преминаха. Питър не откри нито нотка страх, в погледа му, само спокойно приемане. Всички цветове бяха изчезнали от лицето му, изпити като вода в яма. Вдигна вързаните си ръце да избърше потта от челото си с окървавената кърпа.
— Така е, както са разказвали. Няма да е проблем, предпочитам ножа, майоре, бих искал да почувствам как тялото ми се освобождава.
Гриър кимна одобрително.
— Достоен мъж си, Мънси.
— Нека го направи Донадио, ако не възразявате. Мама все повтаряше, че човек трябва да танцува с онзи, който го е довел на танците, а пък тя почти ме върна. Можеше и да не го прави — примигваше вече с очи, от него се лееше пот. — Исках само да кажа, че за мен беше чест, сър. Както и с генерала. Исках да се прибера, за да ви го кажа. Но мисля, че е по-добре да се отдръпнете, майоре.
Гриър стана и се отдръпна. Всички застанаха нащрек. Извиси глас към всички:
— Този мъж е войник от Експедиционния! За него е време да поеме последния си път! Почест, ефрейтор Мънси. Хип хип…
— Урааа!
— Хип хип…
— Урааа!
— Хип хип…
— Урааа!
Гриър измъкна ножа си и го подаде на Алиша. Лицето ѝ беше овладяно, не издаваше никакво чувство: лицето на войник, лицето на дълга. Сграбчи ножа в юмрук и коленичи пред Мънси, който отново беше оборил глава, чакаше с отпуснати ръце в скута си. Алиша приведе глава към Мънси, докато челата им не се допряха. Питър видя, че устните ѝ се движат, прошепва тихи думи към него. Не почувства ужас, само учудване. Моментът сякаш беше замръзнал във времето, не беше поток от събития, а застопорено и цяло събитие — граница, която, веднъж пресечена в едната посока, вече беше невъзможно да бъде пресечена в обратната. Смъртта на Мънси беше само част от смисъла ѝ.
Ножът свърши работата си, още преди Питър да разбере какво се случва. Когато Алиша отпусна ръка, той беше забит до дръжката в гърдите на Мънси. Очите му бяха отворени, широки и влажни, устните му се раздвижиха. Алиша прихвана лицето му, нежно, както майка прегръща детето си.