— Върви си спокойно, Мънси — каза тя. — Върви си спокойно.
По устните му изби кръв. Пое още веднъж дъх и го задържа в гърдите си, все едно не беше само въздух, ами нещо повече — сладкия вкус на свободата, всички грижи бяха отпаднали, всичко беше свършило и приключило. После животът му си тръгна и той рухна напред, Алиша го пое в ръцете си, за да олекоти падането на тялото му към калната земя на гарнизона.
Питър не я видя през следващите два дни. Мислеше да ѝ изпрати съобщение по Гриър, но не знаеше какво да каже. В сърцето си знаеше истината: Алиша ги беше напуснала. Заживяла беше живот, в който той нямаше място.
Загубили бяха общо шейсет и шестима бойци, включително генерал Ворхис. Ясно беше, че някои не са мъртви, а обсебени, сред войниците се говореше да се изпратят разузнавателни отряди. Но Гриър отказа. Времето за изчакване вече привършваше, ако възнамеряваха да се срещнат с Трети батальон. Седемдесет и два часа, обяви той, после край.
До края на втория ден лагерът беше почти събран. Храната, оръжията, мунициите, повечето от големите палатки без столовата — всички бяха събрани и готови за път. Оставаха прожекторите, както и огромните цистерни за гориво, които бяха почти празни, и едно хъмви. Батальонът щеше да се отправи на юг в две групи: малък разузнавателен отряд на коне, воден от Алиша, а останалите да ги следват с камионите и пеш. Сега Алиша беше офицер. С толкова много загубени мъже, бяха останали само двама взводни командири, редиците бяха оредели, а Гриър я беше произвел в чин на бойното поле. Сега беше лейтенант Донадио.
Гриър отмени заповедта Сара и Ейми да се държат настрана. Тялото си е тяло, каза той, няма защо да се делим. По време на нападението много от войниците бяха ранени. Повечето наранявания бяха дреболии, прорезни рани, драскотини, навяхвания, но един от войниците имаше счупена ключица, а двама, Санчо и Уидърс, бяха лошо обгорели при детонацията. Двамата медици на батальона бяха убити, затова сега Ейми помагаше на Сара да се грижи за ранените и полагаше усилия да ги подготви добре за пътуването на юг. Питър и Холис бяха зачислени към екипите за приготвяне на батальона за път. Задълженията им бяха да се справят със съдържанието на две огромни палатки с продоволствия, да отделят онова, което щяха да вземат за из път, и онова, което да оставят в складове, в поредица от подземни скривалища, пръснати из лагера. Майкъл беше почти изчезнал сред моторизираната част. Спеше в бараките, хранеше се рамо до рамо с останалите механици. Дори името му вече го нямаше, заменено от Скоба.
Въпросът за евакуацията надвисна като меч. На Питър му предстоеше да даде отговора си на Гриър, но истината беше, че не знаеше какъв да е той. Останалите — Сара, Холис, Майкъл и Ейми, по нейния тих и вглъбен начин — всички чакаха, даваха му възможност да вземе решение. Мълчанието им правеше този факт още по-отчетлив. А може би просто го избягваха. И в двата случая да напуснат сигурността на гарнизона изглеждаше по-опасно от всякога. Гриър го предупреди, че след взривяването на шахтата горите ще гъмжат от вирали. Може би, предложи той, най-добре щеше да е да се върнат следващото лято. Щял да говори с Дивизията, да ги убеди да изпратят истинска експедиция. Каквото и да имало горе в планината, каза Гриър, то чака там от дълго време. Със сигурност ще изчака още една година.
Вечерта на втория ден след завръщането на Алиша Питър влезе в палатката си и завари Холис сам, седнал на леглото си. На раменете му беше наметнато зимно яке. Държеше в скута си китара.
— Къде я намери?
Холис бавно изсвирваше по някоя нота, лицето му беше съсредоточено. Вдигна поглед и се усмихна през гъстата си брада, която вече се беше изкачила на половината на лицето му.
— На една от механиците била. Приятел на Майкъл. — Духна на ръцете си и изсвири още няколко ноти, въртеше се около мелодия, която Питър не различаваше ясно. — Толкова време измина. Мислех, че съм забравил как се свири.
— Не знаех, че можеш.
— Всъщност не мога много. Арло умееше да свири.
Питър седна на леглото срещу него.
— Хайде. Изсвири нещо.
— Не помня много. Само една-две песни.
— Ами изсвири ги. Изсвири нещо.
Холис сви рамене, но Питър разбра, че молбата му го е направила щастлив.
— Не казвай, че не съм те предупредил.
Холис направи нещо със струните, пристегна ги, изпробва ги и започна. Измина миг, преди Питър да осъзнае какво слуша: една от съчинените от Арло забавни песни, от онези, които свиреше на Малките в Убежището, но и някак по-различна. Същата и все пак различна. Изпод пръстите на Холис тя беше по-дълбока, по-богата, пълна с тлееща тъга. Питър легна на леглото си и остави музиката да премине през него. Дори когато песента свърши, той все още я чуваше да звучи в себе си, като ехо от копнеж в гърдите си.