— Добре — каза той. Пое дълбоко въздух, вперил поглед в провисналия покрив на палатката. — Двамата със Сара трябва да тръгнете с конвоя. Също и Майкъл. Съмнявам се, че тя ще тръгне без него. — Когато Холис не отвърна, Питър се привдигна на лакти и погледна към приятеля си. — Всичко е наред, Холис. Сериозно говоря. Това искам да направите.
— Думите на Ворхис бяха истина. Онези, с които ни посрещна. За мъжете и тяхната клетва. Прав беше. Вече не ме бива за това, ако изобщо ме е бивало. Наистина я обичам, Питър.
— Не е необходимо да го обясняваш. Щастлив съм и за двама ви. Щастлив съм, че имате този късмет.
— Ти накъде ще поемеш? — попита Холис.
Отговорът беше очевиден. Но трябваше да го изрече.
— Натам, накъдето тръгнахме.
Странно беше. Питър усети тъга, но и друго. Чувстваше у себе си мир. Вече беше взел решението, свободен беше. Чудеше се дали и баща му се е чувствал така вечерта преди последния си поход. Докато наблюдаваше тавана на палатката да се огъва под зимния вятър, Питър си припомни думите на Тео от онази вечер в електростанцията, всички седяха около масата в контролната стая и пиеха шайн. Баща ни не е излязъл да се самоубие. Който мисли така, не разбира най-важното у него. Излезе, защото не можеше да живее, без да разбере отговора, дори и минута от живота си. Душевният покой на истината обзе Питър и той му се наслади с цялото си същество.
Зад стените на палатката чуваше бумтенето на генераторите, виковете на хората на Гриър по стълбовете, които стояха на пост. Само още една нощ и щеше да настъпи тишина.
— Няма начин да те придумам, нали? — попита Холис.
Питър поклати глава.
— Направи ми една услуга само.
— Каквото кажеш.
— Не тръгвай след мен.
Завари майора в палатката, която преди принадлежеше на Ворхис. Питър и Гриър почти не бяха говорили след завръщането на Алиша: сякаш на майора се беше паднал тежък товар след неуспешното нападение, а Питър се държеше настрана. Не беше само тежестта на командването, което го измъчваше, знаеше Питър. В дългите часове, които беше прекарал с двамата мъже, Питър беше усетил дълбочината на връзката им. Гриър тъгуваше за изгубения си приятел.
В палатката светеше лампа.
— Майор Гриър?
— Влезте.
Питър влезе в палатката. Помещението беше топло от печката с дърва, майорът носеше камуфлажни панталони и убитозелена тениска. Седеше на бюрото на Ворхис, работеше над документите на светлината на фенера. Отворена каса, наполовина пълна с различни принадлежности, стоеше на пода в краката му.
— Джаксън. Чудех се, кога ще чуя известия от вас. — Гриър се облегна на стола и изморено потри очи. — Елате и вижте това.
Пред него лежеше купчина несъбрани документи. Най-отгоре имаше лист с три фигури, жена и две млади момичета. Образът беше толкова точно предаден, че отначало Питър го взе за снимка, нещо от Времето Преди. Но после осъзна, че гледа рисунка, направена с въглен. Портрет, направен от кръста нагоре. Долната част сякаш беше изчезнала в нищото. Жената държеше по-малкото момиченце на не повече от три години, с нежно, по бебешки розовобузо лице в скута си. Другото, само с две години по-голямо от сестра си, стоеше зад тях двете, над рамото на жената. Гриър измъкна още листове от купчината: същите три образа, в същата поза.
— Ворхис ли ги е направил?
Гриър кимна.
— Кърт не беше осъден доживот като повечето от нас. Имал истински живот преди Експедиционния, съпруга и две дъщери. Земеделец бил, ако можеш да го повярваш.
— Какво е станало с тях?
Гриър сви рамене в отговор.
— Каквото винаги се случва, когато се случи.
Питър се приведе отново, за да разгледа рисунките. Почувства изпълненото с болка старание на създаването им, силата на концентрацията, която се криеше зад всеки детайл. Свенливата усмивка на жената, очите на малкото момиченце, широки и подобни на тези на майката, разветите коси на по-голямото от внезапен повей на вятъра. По повърхността на хартията все още имаше сив прах, като пепел, навята от този вятър на спомена.
— Предполагам, че ги е рисувал, за да не ги забрави — каза Гриър.
Питър изведнъж се почувства неловко — каквото и да бяха означавали рисунките за генерала, Питър знаеше, че те бяха лични.
— Ако мога да попитам, майоре, защо ми ги показвате?
Гриър старателно ги събра в картонена папка и ги постави в кутията пред себе си.