Същевременно сестра Лейси съсредоточи мислите си върху Бог. Когато филмът, който всички харесаха, свърши, сестра Луиз и сестра Клер заведоха Ейми в кухнята, за да ѝ покажат купените за нея играчки. Книжки за оцветяване, цветни моливи, лепило и блокчета за апликации, комплект на Барби, който отне на сестра Луиз петнайсет минути, докато го разопакова от пластмасовата опаковка с какви ли не мънички дреболийки в него: гребени и четки за кученца, мънички чинийки и всичко останало. През това време Лейси се качи горе. В тишината на своята стая тя се помоли за загадката, загадката на Ейми, съсредоточена в очакване гласът да прозвучи в нея и да ѝ открие Неговата воля. Но като съсредоточи мислите си върху Бог, в нея се оформи усещането за въпрос, който няма точен отговор. А тя знаеше, че това също е един от начините, по които Бог говори. Много често волята Му оставаше неясна и макар тази неяснота да беше изнервяща, нямаше да е лошо от време на време Той да благоволява да направи замисъла Си по-разбираем, но не по този начин се развиваха събитията. Макар повечето от монахините да се молеха в малкия параклис зад кухнята, както правеше и Лейси, тя запазваше най-горещите си, най-изпълнените с въпроси молитви за часовете на усамотение в стаята си, когато дори не коленичеше, ами седеше на писалището си или на ръба на тясното си легло. Поставяше ръце в скута си, затваряше очи и освобождаваше, доколкото ѝ беше възможно, съзнанието си. Още в детските си години тя си го представяше като птица, вързана за нишка, която се издига все по-високо, докато започваше разговора и чакаше да види какво ще последва. Сега, седнала на леглото си, изпрати птицата толкова високо, колкото се осмели, въображаемото кълбо на нишката в ръката ѝ се смаляваше все повече, самото птиче вече приличаше на цветно петънце над главата ѝ, но друго освен спусналия се над нея полъх от небесните селения не почувства, величествена сила срещу нещо толкова нищожно.
След вечеря сестрите се върнаха в дневната, за да гледат по телевизията болничния сериал, който следяха вече цяла година, а сестра Лейси заведе Ейми на горния етаж, за да я подготви за лягане. Беше осем часът, обикновено докъм девет монахините си бяха легнали, за да станат в пет сутринта за сутрешната служба и на Лейси ѝ се струваше, че по това време на деня момиченце на възрастта на Ейми би трябвало да си е легнало. Изкъпа Ейми, изми косата ѝ с шампоан с аромат на малина, сложи малко балсам за сплъстените кичури, после я реса, докато косата ѝ не стана права и лъскава. Наситеният черен нюанс на косата ѝ потъмняваше с всяко движение на гребена. После взе старите ѝ дрехи и ги отнесе в пералнята. Когато се върна, Ейми вече беше облякла пижамата, купена следобеда в универсалния магазин от сестра Клер. Пижамата беше розова с шарки на засмени луни и звезди, ушита от тъкан, която шумолеше и блестеше като коприна. Лейси завари Ейми да се взира озадачена в ръкавите и крачолите, които бяха прекалено дълги и висяха от ръцете и краката ѝ като на клоун. Лейси ги нави, а после се загледа как Ейми си мие зъбите и връща четката си за зъби в чантата, след което отмести поглед от огледалото и я погледна.
— Тук ли ще спя?
Толкова часове бяха изминали, без да чуе гласа на момичето, та Лейси помисли, че ѝ се причува. Огледа лицето на момиченцето. Въпросът на момиченцето беше странен, но в него имаше скрит смисъл.
— Защо да спиш в банята, Ейми?
Тя сведе поглед към пода.
— Мама казва, че не трябва да вдигам шум.
Лейси не знаеше какво да отговори.
— Не, естествено, че няма да спиш тук. Ще спиш в стаята си. Тя е до моята, ще ти я покажа.
Стаята беше чиста и скромна, с голи стени, обзаведена само с легло, скрин и малко писалище, на пода нямаше дори килимче, което да пази топлина. На Лейси и се прииска да я направи по-уютна за момиченцето. Обеща си на другия ден да попита сестра Арнет дали не би могла да купи малко килимче, което да постави пред леглото, за да не се налага Ейми да стъпва с крачетата си по дъсчения под сутрин. Зави Ейми в леглото и приседна на края му. Долавяше тихото бръмчене на телевизора долу, пропукването на скритите зад стените тръби. Отвън вятърът се прокрадваше сред мартенските листа на дъбовете и яворите. Приглушено се чуваше и вечерното движение по булеварда отвън. Зоопаркът беше през две преки от манастира, в другия край на парка. През лятото нощем, когато прозорците бяха отворени, се чуваше как маймуните надават радостни крясъци и дращят по клетките си. За Лейси беше едновременно странно и прекрасно да чува тези звуци на толкова хиляди мили от дома. Когато отиде да разгледа зоологическата градина, видя, че мястото е ужасно, като затвор. Клетките бяха тесни, животните от семейство Котки стояха в клетки от железни пръти, зад плексигласови стени, слоновете и жирафите носеха вериги на краката си. Всички животни излъчваха отчаяние. Повечето от тях почти не се движеха. Посетителите бяха шумни и груби, позволяваха на децата си да замерят животните с пуканки през прътите, за да ги забележат. Лейси не понесе гледката и почти разплакана си излезе бързо. Сърцето ѝ се късаше да гледа колко жестоко се отнасят към Божиите създания, с какво безсмислено безсърдечие. Сега обаче, приседнала на ръба на леглото, си помисли, че на Ейми може и да ѝ хареса. Може никога да не е била в зоопарк. Лейси не можеше да стори нищо, за да облекчи страданията на животните, и не ѝ се струваше грях, все едно наслагваше втори грях върху първия, да заведе едно момиченце, което почти не познаваше щастието, да ги види. На сутринта освен за килимчето щеше да попита сестра Арнет и за зоопарка.