— Веднъж някой ми каза, че част от живота на човек продължава, докато има кой да си спомня за него. Сега и вие ще си ги спомняте — заключи касата с ключ, който носеше на врата си и отново се облегна на стола си. — Но вие не сте дошли да ме видите заради това, нали? Взели сте решение.
— Да, сър. Утре сутрин тръгвам.
— Добре — кимна замислено, сякаш го е очаквал. — Петимата или само вие?
— Холис и Сара ще заминат с Евакуацията. Майкъл също, въпреки че все още може да не знае.
— Това означава вие двамата, тогава. Вие и тайнственото момиче.
— Ейми.
Гриър отново кимна.
— Ейми. — Питър очакваше Гриър да го разубеждава, но вместо това той каза: — Вземете коня ми. Добър кон е, няма да ви изостави. Ще дам нареждане на вратата да ви пуснат. Трябва ли ви оръжие?
— Каквото можете да ни дадете.
— Тогава и такова ще оставя.
— Оценявам го, сър. Благодаря ви за всичко.
— Най-малкото, което мога да направя. — Гриър гледаше свитите в скута си ръце. — Знаете, че вероятно тръгвате на самоубийство, нали? Да поемете нагоре към планината така. Трябва да ви предупредя.
— Може и така да е. Но по-добро хрумване нямам.
Измина миг на споделена благодарност. Питър си помисли, че Гриър ще му липсва, неговото спокойно и стабилно присъствие.
— Тогава да се сбогуваме — Гриър стана и протегна ръка да се ръкуват. — Потърсете ме, ако някога стигнете до Кървил. Искам да знам как е приключил.
— Кой как е приключил?
Майорът се усмихна, огромната му ръка все още обгръщаше ръката на Питър.
— Сънят, Питър.
В бараките светеше, Питър чуваше приглушен говор иззад платнените стени. Истинска врата нямаше, затова не можеше да почука. Но когато приближи, изпод закриващата отвора тъкан излезе войник и пристегна якето си. Казваше се Уилко, един от механиците.
— Джаксън — изгледа го учудено. — Ако търсиш Скобата, той е с някои от останалите, преместват последните количества гориво от цистерната. Тъкмо натам отивах.
— Търся Лиш — когато Уилко отговори с пуст поглед на молбата му, Питър поясни: — Лейтенант Донадио…
— Не знам дали…
— Кажи ѝ, че съм тук, и толкова.
Уилко сви рамене и се шмугна обратно. Питър наостри слух да чуе какво ще каже, ако изобщо вътре някой щеше да казва нещо. Изведнъж всички гласове стихнаха. Чака толкова дълго, че започна да се чуди дали пък Алиша няма да се покаже. После завесата се отметна и тя излезе.
Нямаше да е истина, помисли си Питър, ако се каже, че изглежда променена. Тя просто беше променена. Застаналата пред него жена едновременно беше Алиша, която открай време познаваше, и напълно нов човек. Стоеше със скръстени ръце на гърдите, носеше само тениска, въпреки студа. През изминалите дни косата ѝ отново беше започнала да расте, призрачна завеса, която покриваше скалпа ѝ като блестящо кепе под прожекторите. Но не това правеше момента странен. Странен го правеше начинът, по който стоеше и се държеше на разстояние от него.
— Чух за повишението — каза той. — Поздравления.
Алиша не отвърна.
— Лиш…
— Не трябва да си тук, Питър. Не бива да говоря с теб.
— Дойдох да ти кажа, че разбирам. Не разбирах дълго. Но сега вече не е така.
— Добре — тя замълча, обгърна се, за да се защити от студа. — Кое промени мнението ти?
Не знаеше точно как да отговори. Всичко, което искаше да ѝ каже, изведнъж беше излетяло от ума му. Смъртта на Мънси беше свързана с това, както и баща му и Ейми. Но не беше в състояние да изрази истинската причина с думи.
Каза единственото, за което се сети.
— Всъщност китарата на Холис.
Алиша го погледна с недоумение.
— Холис китара ли има?
— Един от войниците му я дал. — Питър замълча. Нямаше как да го обясни.
— Съжалявам. Говоря безсмислици.
В гърдите на Питър зееше отворена яма, за която знаеше, че е болката от липсата на някого, който все още не си е тръгнал.
— Благодаря, че ми каза. Но наистина трябва да се прибирам.
— Лиш, почакай.
Тя отново се обърна към него, вдигнала вежди.
— Защо не ми каза? За Полковника.
— Ти затова ли дойде? Да ме питаш за Полковника? — въздъхна и извърна поглед, нямаше против да поговорят на тази тема. — Защото той искаше да остане в тайна. Да не се разбира кой е.
— Но защо не е искал?
— Какво му е оставало да каже, Питър? Бил е сам. Загубил всичките си хора. Да зависеше от него, той е щял да загине с хората си — спря и пое дъх.
— Колкото до останалото, мисля, че ме е отгледал по единствения начин, който му е бил известен. Дълго време ми се струваше забавно, ако трябва да съм искрена. Истории за смели мъже, които прекосяват Земите на мрака, за да се борят и да умрат. Полагат клетва, куп дъра-бъра, от която нищо не схващах. Само думи. Освен това му бях ядосана. Питър, бях на осем. Осемгодишна, той ме заведе извън стените под резервоар и ме остави там. Тази история не си я чувал.