— Рояци, Лиш. Какво стана?
— Нищо. Ако беше се случило, да съм мъртва. Стоях под някакво дърво и цяла нощ ревах. До ден-днешен не знам дали е изпитвал куража ми, или късмета ми.
Част от историята липсваше.
— Сигурно е бил там с теб. Наблюдавал те е.
— Може — вдигна глава към зимното небе. — Понякога си мисля, че е бил, понякога — че не е. Не го познаваше като мен. След това дълго време го мразех. Искрено и истински го мразех. Но дълго не можеш да мразиш никого — отново пое дъх, дълбоко, примирено. — Надявам се и с теб да е така, Питър. Един ден да откриеш в сърцето си, че си ми простил — подсмръкна и избърса очи. — Това е всичко. Много се разприказвах. Радвам се, че беше до мен, колкото беше възможно.
Погледна я, видя покрусеното ѝ лице и разбра.
Истинската тайна не беше Полковникът. Той беше. Той беше тайната, която е пазела. Която двамата са пазели един от друг, дори от самите себе си.
Протегна ръка към него.
— Алиша, чуй ме…
— Спри. Недей — но не се отдръпна.
— В онези три дни, когато си мислех, че умираш, а аз не съм до теб — в гърлото му имаше буца с размери на юмрук. — Винаги съм мислел, че ще съм наблизо.
— По дяволите, Питър — тя трепереше. Усети с каква сила се бори. — Не го прави сега. Твърде късно е, Питър. Твърде късно.
— Знам.
— Не говори така. Моля те. Каза, че разбираш.
Така беше, разбираше. Всичко, което бяха един за друг, се криеше в този прост факт. Не чувстваше нито изненада, нито съжаление, а по-скоро дълбока, изненадваща благодарност и едновременно с това отчетлива яснота, която го изпълваше като вдишания зимен въздух. Чудеше се какво е това чувство и тогава разбра. Той я оставяше.
Позволи му да я прегърне, да я придърпа в отвореното си яке. Прегърна я и тя го прегърна, както преди дни в палатката на Ворхис. Сега беше същото сбогуване, но обратно. Той усети как се стяга и после се отпуска до него, стопява се в прегръдката му.
— Тръгваш — каза тя.
— Искам да ми обещаеш нещо. Пази останалите. Заведи ги в Розуел.
Слабо, но доловимо кимване до гърдите му.
— Ами ти?
Как само я беше обичал! Въпреки че никога нямаше да го изрече с думи. Както я прегръщаше, затвори очи и се опита да запази завинаги в паметта си усещането да я прегръща, за да го отнесе със себе си.
— Мисля, че прекалено дълго си се грижила за мен, нали? — отдръпна се, за да види лицето ѝ. — Това е — каза той, — исках да ти благодаря.
А после се обърна и си тръгна, остави я сама на ледения вятър, пред смълчаните бараки.
Постара се да заспи, въртя се цяла нощ неспокойно и накрая, час преди разсъмване, когато вече не можеше да чака, стана и бързо опакова мунициите си. Мислеше за студа, дали ще се нуждаят от одеяла, допълнителни чорапи, нещо, с което да се топлят и сушат. Спални чували, наметала, брезент и добро, здраво въже. Предишната нощ, на връщане от бараките, той влезе в продоволствената палатка и открадна инструмент за копаене, секира и две дебели якета. Холис тихо похъркваше на леглото си, заровил брадатото си лице в одеялата, потънал в забрава. Когато се събудеше, Питър вече щеше да е заминал.
Преметна раницата през рамо и излезе навън, изненада се колко свиреп е студът, дъхът му секна. Гарнизонът беше тих, само неколцина мъже се движеха, миришеше на пушек от горящи дърва, на топла храна от столовата и стомахът му се присви. Но нямаше време за такива неща. В женската палатка завари Ейми да седи на леглото си, в скута ѝ лежеше малката ѝ раница. Нищо не ѝ беше казвал. Сама беше, Сара продължаваше да се грижи за Санчо и останалите в лечебницата.
— Време ли е? — попита го тя. Очите ѝ бяха ясни.
— Време е.
Прекосиха заграденото място. Конят на Гриър, огромен черен кон, със сгъстила се за зимата козина, пасеше с останалите, извили муцуни към вятъра. Питър измъкни юздата от заслона и го поведе към оградата. Искаше му се да ползва седло, но нямаше как да го яздят двамата. Събра раниците им, провеси ги през холката на животното. Пръстите му вече бяха сковани от студа. Вдигна Ейми, после се качи и той. Тръгнаха към края на заграденото място към сенките под стълбовете, към вратата. Точно се зазоряваше, сивотата се топеше, сякаш мракът не се вдигаше, а се разтваряше. Заваля блед, почти невидим сняг, снежинките се материализираха във въздуха пред лицата им.
На врата ги посрещна сам часови: Юстас, лейтенантът, който първи предупреди Питър, че взводът се връща.
— Майорът каза да ви пусна. Помоли ме да ви дам и това — Юстас измъкна влакнеста торба от колибата на часовия и я постави на земята пред коня. — Каза да си вземете, каквото ви трябва.